МОТИВЪТ ЗА СМЪРТТА В "ПРОЛЕТЕН ВЯТЪР" НА НИКОЛА ФУРНАДЖИЕВ

...нашествието на Безумното, което помества отвъдния свят
на същото ниво като отсамния, сякаш наравно със земята;
така щото човек вече не знае дали нашият свят се удвоява
в някакъв фантастичен мираж, дали напротив, отвъдният свят
обсебва нашия или пък, най-накрая, тайната на нашия свят е в това,
че той вече е, и то без да знаем това, отвъдният.

М. Фуко. Душевна болест и психология

Говоренето за смъртта трябва да започва с поставянето на въпроса за собствената си възможност или невъзможност и за разлика от говоренето по каквато и да било друга тема, това питане далеч няма да бъде периферно за текста, то няма да попадне в зоната на някакъв начален отстъп, който да оневини по-късните му несъвършенства, а още от първите редове ще се впусне в самата сърцевина на проблема. Смъртта е радикалната форма на отсъствие, на пълното незнание и независимо дали ще се опитваме да говорим за нея като за своя или за чужда смърт, това говорене ще бъде постоянно усъмняващо се в своята истинност - нещо повече - то е постоянно преследвано от страха, че заобикаля и подменя своя предмет - нали ако говорим, това свидетелства за самия факт, че не сме мъртви. Смъртта обаче е и своеобразна форма на стабилизирано и извънвремево присъствие, тя е нов вид присъствие, в което образът на този, от когото си вземаме сбогом, придобива трайност. (Гадамер 1994: 153). Това означава, че за смъртта е валиден опитът по стабилизиране на времето, по преодоляване на неговата всекидневна убегливост, който го занулява в безкрайната разтегленост на едно особено настояще. Да мислим смъртта е част от онези ограничени проявления на вечното, които са ни достъпни в самото ни битие на крайни същества: Това, което за човек е смъртта, е именно стигащото до отвъдността на собственото пребиваване мислене. Погребването на мъртвите, култът към покойниците, цялото неимоверно разгръщане на изкуството около смъртта, даровете - всичко това е удържане на преходното и убягващото в една негова собствена трайност. (Гадамер 1998). Смъртта е преминаване в света на сенките, в пределите на едно живеене, което е само бледо копие на земното, но и приобщаване към извънвремевото пространство на истината. Именно този опит за смъртта като зануляване и преодоляване на времето ми се струва интересна перспектива към проблема за времето в стихосбирката на Н. Фурнаджиев.

В рамките на Пролетен вятър смъртта е едновременно външно наблюдаемата смърт на другите, смъртта на бати и на чичо или на безименните трупове в нивята, но и своята собствена смърт, която може да бъде разгледана в два модуса - като страх от анонимната смърт или като пожеланата, но невъзможна героична смърт.

Отказаната героична смърт

Темата за станалата невъзможна героична смърт присъства в рамките на Пролетен вятър във възможните заговаряния на стихосбирката с Ботевата поезия. Проблемът за съотношението и вътрешната напрегнатост между Ботевите стихове и стихосбирката