Мотивът за самотата в елегията Майце си

Заминаването на Христо Ботев за Русия се превръща в повратен момент за неговите живот и творчество. Отпътувайки далеч от дома, от своите близки и съмишленици Ботев се изправя пред проблеми, които по-късно ще се превърнат в основни теми на неговото творчество. В първата издадена творба на поета, елегията Майце си, най-силен израз намира мотивът за самотата.

Лирическият герой, в поезията на Ботев, е въплъщение на чувствата и вълненията на самия автор. Сам и неразбран, далеч от родината и всичко близко, лирическият Аз е неспособен да се примири с неправдите, с които е принуден да се сблъсква всеки ден. Тази неспособност и липсата на другари и съмишленици са причина Ботевият герой да се чувства самотен и отчужден от света.

Още в първата строфа на творбата поетът революционер отприщва своите чувства, обръщайки се към своя най-близък човек неговата майка. Простонародното обръщение мале, използвано от Ботев в началния стих създава усещане за силна,синовна обич, за съкровеност, за искреност. Това усещане се засилва чрез друг мотив от народното творчество - този за майчината клетва, за която от старо време се вярва, че е най-тежка. С анафоричното повторение на риторичния въпрос в началото на първите два стиха, Ти ли си..., творецът засвидетелства своята безнадеждност, че ще се избави от тегнещата над него сакрална прокоба. Той сам определя себе си като скитник... злочестен, като човек, който навсякъде среща това що душа мрази. Лирическият герой е силно огорчен от света, в който е принуден да живее, от света в който хора като него са самотни, скитащи се неразбрани по света, хулени и гонени.

Съкровената изповед на авторовия герой продължава в търсене на причините за предизвикания майчин гняв, довел момъка до скиталчество и отчуждение:

Бащино ли съм пропил имане,

тебе ли покрих с дълбоки рани...

Елегичният тон на творбата идва от съзнанието на героят, за безвазвратно изгубената, отминала младост:

... че мойта младост,мале, зелена

съхне и вехне, люто язвена...

... но те не знаят, че аз веч тлея,

че мойта младост слана попари...

В третата строфа Ботевият лирически герой, явно изтъква колко тежка е за него самотата, като споделя, че дори тези, които нарича свои мили другари, не могат да прозрат неговите чувства и тревоги. Между това определение и присътващото в следващата строфа твърдение приятел нямам се оформя антитеза, чрез която героят разкрива, че не би могъл да се довери трепетите на душата си на тези, с които наедно се смее. Тази невъзможност да сподели кого люби, в какво вярва, мечти и мисли, от що страдае, измъчва силно лирическия Аз.