Елена Тихомирова

Мотивът за невъзможното завръщане в елегията Да се завърнеш в бащината къща Димчо Дебелянов

В своите произведения символистът Димчо Дебелянов разглежда идеята за двойствеността на битието и конфликта между двата свята реалния (града, пустинята, тъмницата, греховната бездна, настоящето) и идеалния свят (тишината, светлината, цялостта, покоят, небето, миналото, бъдещето). Той поставя човека на границата на двата свята. Неговата душа се е смирила пред невъзможността да достигне идеалния свят. Тя е пленена в тъмницата на действителността. Идеалният свят може да проблесне за миг в спомените, сънищата, мечтите, но накрая човек се връща отново към действителността. Идеалното може да се достигне само чрез смъртта.

Този конфликт е в основата и на елегията Да се завърнеш в бащината къща. Бащината къща е свещено място. Тя е пространството, където израстваш и се чувстваш сигурен и защитен. Но рано или късно всеки потегля по своя път и идва време да напусне домашното огнище и сам да се справя с живота. Тогава настъпват и моментите на самота и несигурност, а заедно с тях е непреодолимото желание за завръщане в бащиния дом.

Лирическият герой в Да се завърнеш в бащината къща мислено си представя своето завръщане в родния дом. Това е неговото бягство от суровата действителност. Завръщането е представено като невъзможно. Желанието на Аз-а е толкова силно, че се превръща в мечта, блян. Той се чувства като печален странник, за когото всичко вече е изгубено, и който е извървял своя път. Единственото, което може да го зарадва, е само завръщането в родния дом.

Елегията на Димчо Дебелянов започва с желанието да се завърнеш в бащината къща. То е представено обаче условно, възприема се само като една мечта, а не като реалност. Неслучайно завръщането е описано, когато вечерта смирено гасне. Сякаш с отминаването на деня всички проблеми отминават и се забравят. Вечерта е време за отмора, почивка. Тя приласкава в тихите си пазви на спокойствието и тишината. Дори, когато смяташ, че дните ти са безутешни, можеш да захвърлиш черната умора, защото знаеш, че има едно място, където винаги ще можеш да се завърнеш. Родният дом, който се свързва с началото на живота, тук едновременно с това става символ и на края му. Това прави завръщането още по-желано, защото начинът да достигнеш така бленувания идеал - нирваната е смъртта.

Въведен е мотивът за блудния син. След дълги години скиталчество, той се завръща в бащината къща и изпитва вина, че е напуснал дома си. Но, от друга страна плахостта му изразява почит към родното, защото бащиния дом е място на хармония, спокойствие, утеха. Мечтаейки да се завърне там в миналото, героят си спомня всичко, което му е давало чувство на защита и обич. Бащината къща, майката, прагът, стаята позната, иконата това са символите на дома, на топлината, на семейството, на истински стойностното.

Създава се връзка между иконата и майката. Така образът на старата се сакрализира. Лирическият Аз си представя майката на прага, на границата