МОТИВЪТ ЗА ЛУДОСТТА В "ХАМЛЕТ" И "ДОН КИХОТ
(Литературно интерпретативно съчинение)
Безсмъртните образи на Дон Кихот и Хамлет са вълнували мислещите хора от различни времена и народи. Те привличат интереса и на съвременния човек. Учени литературоведи, философи и психолози са изписали много страници, за да изяснят тяхната същност, съпоставяли са ги и са търсили сходни черти и различия между тях. Наистина, на пръв поглед между тях като че ли няма нищо общо. Могат ли да си приличат блестящият високообразован принц на Дания и обеднелият идалго, захвърлен от съдбата в дълбоката испанска провинция, загубил разсъдъка си от четене на посредствени налудничави рицарски романи.Пред физически съвършения Хамлет Дон Кихот и външно изглежда като жалка карикатура. Това обаче е само на пръв поглед. По жизнена философия, нравствени възгледи и постъпки те си приличат като едноутробни братя близнаци,рожба на една и съща историческа епоха - късния европейски Ренесанс,много често характеризиран като "криза на Ренесанса".Същността на тази пли лика се корени в обстоятелството, че и Хамлет, и Дон Кихот са плод на една и съща естетика, на един и същ подход към изкуството,противопоставящ поезията на идеала и прозата на действителността. Един елегантен начин за представяне на това противоречие представлява изобразяването на лудостта. Така всеки, който носи в сърцето си идеалите на честта, свободата, красотата, справедливостта и любовта изглежда луд в очите на прагматично ориентираните хора. Ренесансът бележи края на Средновековието с неговото невежество,аскетизъм, схоластика и грубо господство на църквата и възвестява началото на нови времена - на свободомислие, вяра в силите на човека,разцвет на науката, изкуството, културата. Човекът от тази епоха получава ново самочувствие. Той вече не се надява само на Бога, а разчита преди всичко на себе си. Дон Кихот и Хамлет са носители на възвишените ренесансови идеали.Жестоките условия на живот обаче не им позволяват да ги осъществят в живота. Те са изключителни личности, но не могат да се преборят с по-силните от тях обективни обстоятелства. Това ги прави истински трагически герои, неразбрани и обявени за ненормални. Дон Кихот и Хамлет обявяват война на злото в света. Хамлет не може да се примири с неправдите, защото е дейна и честна натура, но да ги победи - няма сили. Чувството за самота до крайна степен засилва трагизма на героя. Сам срещу престъплението, лъжата и порока, той се потапя в "море от мъки" и иска да им сложи края. Срещу злото в живота се опълчва и Дон Кихот, но Сервантесовият герой действува без да разсъждава и в своето безразсъдство е убеден, че ще постигне целта си. Дон Кихот и Хамлет са мъжествени борци. Единият с престорена, а вторият с откровена лудост тръгват на бой с неправдата. И двамата са еднакво "безразсъдни". Не е ли безумие да се опълчиш сам срещу злините в живота? И за двамата са нетърпими "гаврите и бича на времето,неправдата на силния, на гордия презрението...потъпкването на законите,безочието на властта..." Забравили за себе си Дон Кихот и Хамлет безкористно се стремят да променят света, да възстановят нарушената хармония в живота, да възвърнат изгубените нравствени ценности, за да може човекът да изпълнява своето велико предназначение на земята. В "безумието" на Хамлет и Дон Кихот се съдържа дълбока мъдрост. Когато слуша какво говори Хамлет, успешно играещ ролята на умопобъркан, Полоний казва:"...това е лудост, но има система в нея." След случката с лъвовете Дон Диего де Миранда е принуден да признае, че всичко в обясненията на Дон Кихот е премерено "на везните на самия разум". В лудостта и на Дон Кихот има система, а там, където има система, там господствува разумът,защото системата е винаги плод на разум.