Най-значителното произведение на Сервантес е "Дон Кихот". То заема първо място в литературата на испанския ренесанс, защото най-дълбоко и с изключителна художественост е отразил духа и смисъла на своето време.

В "Дон Кихот" присъстват устойчивите мотиви на западноевропейската култура. Мотивът за лудостта в романа на Сервантес представя по необикновен начин кризата на хуманизма по онова време. Главният герой-Дон Кихот де ла Манча, съчетава в себе си мъдростта и безумието. Той мечтае да живее в своят свят-користта, материализма, злото са властващи сили. Разочарован от действителността, героят на Сервантес започва да чете рицарски романи. Тяхната идилия става причина за неговата лудост. Запленен от света на рицарите, Дон Кихот се опитва да заприлича на тях. Това обаче го прави смешен и луд пред съвременниците му. Образът му свидетелства също за неговата умопомраченост. Но въпреки лудостта му, в Дон Кихот открижаме и мъдрост. Той е безумец, но и мъдрец. Действията му са като на рицарите от романтизма цел да вършат добро, да помагат на бедните и онеправданите... Никога Дон Кихот не чака възнаграждение. Това го прави идеал на всички времена.

Алонсо Кехана и Дон Кихот са една и съща личност, но герой в различни епохи. Алонсо Кехана е олицетворение на света такъв, какъв то е, а Дон Кихот създава нов свят-добър и почтен-такъв какъвто трябва да бъде.

Четенето на рицарски романи докарват идалгото до лудост. В тях той открива света, в който иска да живее. Огорчен от настоящето, Дон Кихот де ла Манча решава да заприлича на храбрите рицари. Това му докарва присмех и обиди от съвременниците му. Той започва да живее в въображаем свой свят, където е смел рицар и негов дълг е да се бори сс злото, да закриля онеправданите, да изкоренява неправдата, да преследва злосторници... В резултат на това, той получава точно обратното-вместо добрини, той прави още по-големи злини, вреди и нещастия. Ратайчето, което Дон Кихот защитава от господаря му, който го бие, го моли:"Господин странстващ рицарю, ако някога се случи пак да се срещнем, макар и да видите, че ме разкъсват на парчета, за бога, не се застъпвайте за мене, а ме оставете да си тегля, защото от вашата помощ, право да си кажа, по-голямо тегло не може да се очаква...".

Безумието на Дон Кихот проличава и в неговите приключения като рицар. Той води битки с великани, който всъщност са вятърни мелници, разправя се с монасите, които смята за магьосници отвлекли принцеса. С тези си действия Дон Кихот иска да се прослави като рицарите от романите. Лудостта му обаче кара хората да се надсмиват над него, да го унижават и обезличават. Доброто му сърце не обръща внимание на обидите и продължава да върши добрини без да иска отплата. Но Дон Кихот в лудостта си е и мъдър, защото подтикнат от чувство за справедливост и равенство, то освобождава каторжницата. Според него всички трябва да са равни. Тези негови постъпки доказват дълбокия разум, който се крие в лудостта на Идалгото.

Образът на героя засилва представта у читателя, че е луд. Мисли се за рицар, а отдавна е минал възрастта им-много е стар за тях. Рицарите са пленявали дамите на сърцето си с умения и забележителен външен вид, а Дон Кихот е грозноват и смешен, копието му е ръждясало, щитът му е леген, а конят му е заменен със стара кранта. Контрастът между Дон Кихот и истинският рицар е забележителен. Разликата между него и заобикалящият го свят също е голяма. Героят на Сервантес няма място в нито един от двата свята. Неговата доброта, безкористност и всеотдайност нямат край. Въпреки всички различия спрямо истинският рицар, тези качества го правят един от тях.

Чрез мотивът за лудостта в романа на Сервантес се изобличават низостта на сегашният свят и преобърната ценностна система, а не се осмива Дон Кихот.