През 20-те години на XX в. Атанас Далчев въвежда в нашата поезия своеобразен художествен свят, в който предметите имат свой живот. Техните образи (стая, балкон, врата, прозорец, огледало, часовник) не са изградени по традиционния начин. Обективната предметност е субективирана. Тя крие лирически субект със свои психосъстояния. Границите между обект и субект се стопяват. Предметите започват да изразяват субективното виждане на АЗ-а. Те са натоварени психологически, добиват философска дълбочина.
Далчев търси скритите същности и значения на вещите, създава напрежение между външна форма и вътрешен психологичен пласт. В света на затвореното пространство, където те живеят, значенията се сгъстяват. Предметният свят се превръща във вход към други светове, който дава възможност на човека да стигне до изначални истини за битието. Така предметите стават израз на метафизически поглед към битийни тайни. В поезията на Багряна предметната среда е естествен декор на човека. При Далчев, зад реалистичната предметност се крие духовна среда, предразполагаща към метафизически размисли.
В стихосбирките Прозорец (1925) и Стихотворения (1928) поетически обект са именно вещите. В техния свят лирическият субект формално изчезва. Обикновеното, делничното, отблъскващото, дори грозното се превръща в източник на поезия. Болница, Хижи, Коли, Вратите, Стаята, Прозорец, Къщата, Балконът - прозаични заглавия, които са като сигнални фрагменти от сложна светогледна система. В предметния свят на тези стихотворения вещите губят своята прозаична същност и добиват екзистенциален смисъл. Олющените стени и изпочупените прозорци, оплютите от мухи стени на старата болница, проядените врати на изгнилите къщи и т. н. създават необичайни художествени внушения. Отвсякъде лъха тъга по отминал живот, болка от самотата, от чувството за несъстоял се пълноценен живот..
Един от централните мотиви в поезията на Далчев е мотивът за самотата. Най-силен художествен израз той намира в стихотворенията Стаята и Повест.
В Стаята изолираността от хората и света и усещането за отминал живот са внушени чрез затвореното пространство на стаята, населена с килими, часовник, огледало, с портрети на жени, които са си отишли от този свят, с миризма на вехто и прах. Тази застинала в своята безжизненост стая има биография в измерението на времето. Тя оживява като одухотворено минало на човешкото битие, протекло и съхранено в отделните предмети. Обстановката на обезлюдената стая натрапва усещането за преходност (имало е живот, но си е отишъл), но същевременно и усещането за вечност, дишаща в предметите, в които е останало нещо от нетленното у човека. Това авторът постига чрез описание на излъчваната от предметите запазена емоционалност, дължаща се на отишлите си обитатели на стаята. Например огледалото получава двоен образ - на конкретен експонат в стаята, но и на прозорец, отворен към един отминал свят, като ревнив пазител на спомена за обитателите й.
В стихотворението Повест образите са същите, както в Стаята: прозорец, врата, портрети, часовник, стена, огледало, но в това затворено пространство на стаята има човешко присъствие. То е относително, поради своята материална незримост. Лирическият субект е тук, зад черните затворени прозорци и черната затворена врата, и същевременно отсъства. Табелката съобщава, че той (означен с безличното стопанин) е заминал за Америка, и същевременно (субектът вече е от първо лице) отрича заминаването си:

И аз съм сам стопанинът на къщата,
където не живее никой,