Петя Дубарова

Морска приказка

Сякаш още блъскат вълните студени мокри чела в гърдите ми. Преуморените

ми до болка очи като че още виждат черните миди, обърнали остриета към

нозете ми. В стомаха ми тежи погълнатата морска вода. Тя се бунтува,

повдига се към устата ми. Недоволна е може би, че съм я затворила на

тъмно и тясно. Като уморени до смърт хриле на риба лежат отпуснати

ръцете. Клепките тежат от солта и водата, но не се затварят.

С какво ли обидих морето? Защо то така жестоко изпи и последната ми

капка сили? Защо направи устните ми сини, сини, като цвета на дълбината

си?...

Уморените клепки близват с топлина зениците. Заспивам...

Аз лежа върху вълните със затворени очи. Нека ме носят нанякъде. Между

пръстите ми като досадни тънки змийчета се заплитат сини и черни

водорасли. Слънцето сякаш е допряло до гърба ми горещата си длан. Но

изведнъж обръщам очи към брега: "Море, чакай, върни ме!"

Ръцете ми изстиват и отказват да се движат. Без да искам, захапвам

плътта на една висока вълна и въздухът ми свършва. Потъвам. Солените

води мият широко отворените ми очи. Тялото ми се удря силно о нещо.

Пропадам някъде. Но аз дишам, дишам! Въздухът остро свисти между

ноздрите и дробовете ми.

Но къде попаднах? Страх ме! Колко бързо стана всичко. Поглеждам към

нозете си. Незнайно от къде потича струя светлина и полазва край стените

на леговището ми. Сега забелязвам, че се намирам в огромен хладен съд.

Докосвам плахо студеното дъно. О, това е амфора! Но първото ми учудване

е заместено отново от ужас: "О, ти, глупава, жестока амфора! Защо ме

погълна? За да видиш как бавно и мъчително ще умра от глад и жажда? Защо

ме скри, а не остави морето да ме удави!?" Аз стискам в юмрук дланите си

и удрям високите дебели стени. Помъчвам се да се покатеря нагоре, за да

стигна отвора, който, кой знае защо, е затворен. Но напразно драскам и

удрям, напразно крещя и плача. Няма кой да ме чуе. Падам на дъното

уморена до смърт и потъвам в дълбините на безсъзнанието... Отново съм

будна и ужасена. О, колко силно ме боли тялото. Но странно - то сякаш

изменя формата си. Затварям очи. Чувствувам, че се смалявам, смалявам.

Но въздухът ми ли свършва? Не, искам вода. Амфората неочаквано залитва.

Отворът й с трясък се отваря и сякаш нечия груба длан ме изхвърля във

водата. О, колко е странно плуването ми! Главата ме боли от силен удар.

Вдигам ръка да я пипна. Ужасно! Вместо ръцете си виждам две жалки

рибешки хриле. Да, цялото ми тяло е рибешко. Защо морето така се

подиграва с беззащитността ми? Защо от човек ме превърна в глупава риба?

Същата груба длан ме тласка нанякъде. Под мен минават морски пустини с

мъртви пясъци. Грозни миди ме поглеждат, приличащи на черни облещени

очи. Някакво странно животно с гадни плъзгави крака се заглежда в мен и

цялото се разтърсва, сякаш ме предизвиква да се бием. Затварям очи. Не

искам да гледам повече нищо. Но неочаквано рибешкото ми тяло се докосва

до дъното. Поглеждам. Намирам се в някаква чудна морска зала. От всички

страни - гора от сини водорасли. Едни протягат нагоре гъвкави ръце и

потреперват леко. Други разперват огромни листа, приличащи на ветрила,

съшити от нежносиня коприна. В сянката им пясъкът изглежда теменужен.

Няколко розови медузи се отделят от тази сянка и изплуват нагоре,

прозрачни и леки като мехури въздух. Едно доверчиво морско конче каца