Стихотворението Моята молитва се възприема като най-проблематичната Ботева творба.В епохата на най-висок подем на българската идея за освобождение чрез революционна борба Ботев вдъхновена борческа поезия, но не с отвлечено, а със силно индивидуално звучене.

Разцеплението между общоприетото и личното,между традицианното и индивидуалното е пределно изявено в Моята молитва.Доброто,истината,вярата тук са ценности активно отстоявани,мислени извън и въреки всякакви канони.Това всъщност е голямата Ботева свобода. ЗА него тя е преди всичко феномен на индивидуалното съзнание и воля.Двата бога в стихотворението са алегории на двете истини. Едната,традиционната е възприемана като псевдоистина от лирическия Аз, а другата,неговата е деиствителната.

Изповедната поетична творба Моята молитва привлича още с конфронтацията между заглавието и мотото : Благословен Бог наш... Поетът се противопоставя не на вярата в Бога изобщо, той се дистанцира от възприемането му като идол, от институционирания Бог и от всички онези, които се представят за посредници между него и вярващите, за божии заместници на земята.В началната строфа чрез една интензивна и основополагаща теза:

Не ти,що си в небесата,

А ти,що си в мене,Боже-

Мен в сърцето и в душата...

Бог се възприема не със своята космическа отдалеченост,а се обявява като съществуващ във вътрешния микросвят на лирическия човек-в сърцето,което поддържа живота,и в душата,която храни духа.

Ботев винаги гневно се е противопоставял на показността в поведението и парадирането с идеи( Патриот, В механата),като към лъжепатриотизма- наи-силно заклейментото от него притворство- е прибавил лъженабожността и лъжечовеколюбието.Тази идейно-нравствена позиция се разгръща чрез последователно редуване на антитези, които анафоричното повторение -не ти в началото на всяка строфа засилва.Ботевият лирически човек не може да приеме,че този Бог,който носи в сърцето и душата, се припокрива с Бог,изтъкан от противоречия.Той е възмутен от черковните християнски институции,които,вместо да пазят чисти божият образ и божието учение, ги използват за користни цели.От хуманистични позиции и въз основа на реалната действителност е задействана римно-смислова контрастност на глаголните форми помазал-зарязал,а на привилегированите царе,папи,патриарси са противопоставени обезправените: човекът, робът, сиромаси.

Поетът изговаря тъждествуващата ситеза,която звучи като продължение у необходимо допълнение на началната теза от първия стих:

А ти,Боже на разумът,

защитниче на робите,

на когото щат празнуват

денят скоро народите!...

Сега лирическият Аз отново се обръща към истинния,човеколюбивия Бог,но вече не само негов, но и на всички,които го носят в сърцето и душата, и го назовава: това е Богът на разума,Бог,обединител на всички народи.Така българскят поет сътворява една нова,изпреварващя времето си идея,съзвучна с настоящите виждания на прогресивото човечество.

След тази дълга прелюдия,нажежена от страсти и на отрицанието, и на утвърждаването,тържесвуващият дух на поета,изгорил в пламъците на своето слово разложителните наноси в религията,изрича своята Молитва,в която чрез броя на съществуващите строфи присъства сакралното число за християните три.В своята съвкупност трите строфи развиват основната в Ботевата поезия идея за борбата и