Ако все пак различните цели, които си поставят поетите в първите четиристишия, не са достатъчно убедителни, на помощ на защищаваната теза идва избраното от Ботев мото: "Благословен бог наш..." Да се предполага, че това е цитат от Давидовите псалми, е неубедително, защото в този вид в посочената библейска книга той липсва. Много по-вероятно е авторът да е използвал буквално първата част от богослужебния възглас, с който започват всекидневната утренна и вечерня: "Благословен Бог наш всегда, нине и присно, и во веки веков... Амин." Заедно с възхвалителното моление "Благословено царство Отца и Сина..." и "Слава единосущной Троице..." се слага началото на всяко ритуално действо в християнското православно богослужение. Имитирайки оригиналния възглас по законите на т.нар. поетическа мимикрия, поетът открива завесата на предстоящото "тайнство", в което ще става дума не за свещеното и неговото земно проявление - "не ти, боже, на... ; не за оня изначален опит, който отвежда до изначалния Творец, не!.. В "Моята молитва" чрез антитезното дистанциране молбата е отправена към "О, мой боже", който е единственият "правий боже!" за молещия се лирически субект. Подчертаното персонализиране в случая е израз не толкова на интимно-съкровена изповед, колкото на опит да се сведе до обсега на земния човек това, което е неконтролируемо, за да се облече в земни ценности... В "Молитва" на Ив. Вазов подобна дилема не съществува. За лирическия Аз в стихотворението земните ценности по същество са йерофанни, т.е. проявление на свещеното, затова молението е отправено към небесния Отец, който от дисхармоничния Хаос създаде хармоничния Космос (в това число и самия него, човека). На Него "аз се моля,/теб изливам си сърцето", защото Ти си моята вяра "в Правдата, в Доброто". За Вазовата поетика при изграждане на Божия образ бихме могли да кажем, че тя наподобява онова, което е характерно за т.нар. катафатическо богословие с постъпателното наслагване на положителни черти: Бог е Мъдрост, Промисъл, Любов, Милост и т.н. Същият подход може да се открие и в стихотворението "Бог", дълго време тълкувано като израз на пантеистични настроения. В действителност "в свод, в цвят, в градинка, в храст" лирическият субект вижда "духът, десницата на Бога" като иманентна величина, т.е. за него те са теофанни знаци, своеобразен храм, в който се осъществява славословното обръщение към небесния Творец

При Ботев наблюдаваме обратния процес в областта на поетиката: за неговия лирически говорител положителният образ на "О, мой боже" като начин на изграждане наподобява похватите на "апофатическото богословие", според които многократните отрицания (Бог не е Мъдрост, Промисъл, Любов и т.н.) са последвани от единствената характеристика - Бог е, т.е. съществува. Така е изграден образът на "правий боже!": след шесткратното синонимно повторение в негативен план следва позитивното номиниране - "А ти, боже на разумът/защитниче на робите/на когото щат празнуват/денят скоро народите". И така, кой е този "нов бог", кой го създава (ако това е възможно!), за да бъдат отправени към него очите на поробените? Ако това е този, който се приема от лирическия субект за Истина на истините по пътя на формалнологическите рационални доказателства, а не в духа на религиозната вяра, която предшества разума? Ако ти, очакваният Спасител, внушаваш съзнанието, че религиозната вяра и нейната небесна институция имат чисто човешки произход? Ако ти, "боже на разумът", установиш пълно господство над иманентния Дух, това не е ли равнозначно на Неговото отрицание?... За Вазов и неговия лирически Аз човешкият разум създава само инструментариума, с който се изгражда земната представа за небесния Творец и Повелител. Неговото съществуване не се поставя под съмнение, макар личната свобода на човека да дава такава възможност; затова е изречено молението:

Не оставяй стидно ази

да пропадна в бой със злото

и съмненье да ме сгази

в тебе, в Правдата, в Доброто.

Приблизително същото е и народното религиозно вярване за небето, проявено в редица ритуали от църковен и битов характер. За лирическия субект в "Моята