Молитвата и бога в стихотворението Моята молитва на Христо Ботев

Христо Ботев е поет с новаторски поглед към проблемте на своето време.Той успява по своя уникален начин да осмисли и изрази свободата и пътя за нейното постигане.В стихотворението си МОята молитва поетът революционер изразява своето несъгласие с несправедливостите на робската действителност и общоприетите обществени лъжи и за пореден път отстоява свободата като основна неавствена ценност, показвайки, че човек трябва първо да е свободен вътре в себе си, в мислите си, във вярата си, за да може след това да се включи в общата борба.

Първо индивидуалната вътрешна борба трябва да бъде постигната, за да се започне след това общата срещу стария закостенял свят.В робскката действителност внушаваната за Бога представа не е източник на вяра и надежда, а по-скоро на страх и покорство и вместо да покровителства добрите и смирените, качва на престолите озлобените и тиранички народни мъчители.В творбата Ботев цели да внуши идеята, че не това е истинският Бог и че всъчност тази велика сила е във всеки един човек.Молитвата на лирическия говорител не е изпълнена с напразни и безсмислени думи.Това е една молба за повече сила и смелост, за повече борбеност, в която не просто робът се моли за чудо, а бунтовникът-за героична смърт, хвърляйки се в борбата.

Именно това е разликата между лъжите, които разпространява църквата, и истината, до която е достигнал поетът.Църковната вяра учи на безверие.Единственият истински бог е този, даващ сила и надежда-този, към когото се обръща лирическият говорител.А Богът, който учи роба да си мълчи и да чака всичко да падне от небето, е илюзията на разпадащия се робски свят.Свят, кланящ се на заблуди и кумири, вместо на своята собствена преценка за нещата, свят, в който властват папи и царе, а бедните гладуват, свят, лъжещ хората с надежди голи.Същият този свят поетът разкрива и в стихотворението си Борба.Но там изразява огорчението от заобикалящата го робска действителност-където властват парите и лъжата.Докато в Моята молитва поетът показва, че народът е лишен от своето човешко право, от вярата в себе си.

Тази иде се внушава още в първия стих, където бога в небесата се отрича, за да даде място на истинския бог-този в сърцето на лирическия говорител.Анафоричното отричане на бога, създаден от църквата не ти в началото на първите шест строфи цели д апокаже именно тази лъженабожност, изкарала бога от душите на хората и качила го на небето с цел да лиши народа от самоувереност и смелост.Отричайки във всеки стих църковния кумир, поетът очертава безнравствения свят, в който живее народът му.И точно в момента на пълно отчаяние, когато изходът от това положение изглежда невъзможен, поетът извежда образа на другия-истинския, вътрешния бог.Този, от когото бунтовниците черпят сили за борба, вдъхновение за действие и лбов жива за свобода.