Моето време си няма герои.

Няма си вяра. Има истории. Дава ти възможност да избираш между милиони и милиони гледни точки към реалността.

Моето време си има машини само че колкото по съвършени стават те, толкова по-несъвършени изглеждаме ние. А не това е била идеята преди около 60 години, когато техническият прогрес е бил символ не на друго, а на несломимия човешки дух и изобретателност, на гения на човека и на таланта на грубите лапи челични:

Моторът, който пее горе,
е труд на моите ръце.
А тази песен на мотора
е кръв от моето сърце.

Днес машините се създават от машини и много скоро човек няма да има нужда дори да си прави труда да диша, защото някой ще е създал машина, която да свърши това вместо теб.

Моето време е страшно и гадно. Сиво и измъчено. Губим го, лутайки се в огромните безлични коридори на едни и същи високи сгради, които обаче не ни издигат, а сякаш ни напомнят колко нисши сме станали духом.

Моето време създаде оръжия по-страшни от гранатите на Круп, газът на Байер и картечниците на Викерс. Моето време използва тези оръжия. Използва ги от преди аз да се родя и ще ги използва и след като се родят моите деца.

Моето време не е за поезия. Наистина, край ушите ми не гърмят снаряди, но твърде много проза се е натрупала в ежедневието ни, страхуваме се, но понеже ни имат за големи и отговорни хора, все не се намира някой да ни каже не бойте се, деца,/ за утрешния / ден!.

В моето време страшно много неща се случват като на кино. Като на кино се влюбваме, като на кино живеем, като на кино умираме. Откриваме себе си в светещите реклами...

Ти помниш ли как
някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?

Моето време има нужда от малко повече вяра. Защото мен определено ме е страх. Страх ме е от нихилизма и сарказма, от цинизма и иронията, с които посрещам всичко. Страх ме е, че се превръщам в част от сивата тълпа, че ще стана част от онова празното, което се намира между контурите на историята. Моето време определено има нужда от повече вяра. Вяра в човека, вяра в живота, вяра в бъдещето, в утрото, в пролетта.

Нима не изпитваме същия онзи див копнеж /по Филипините,/по едрите звезди/ над Фамагуста?