Кръгът Мисъл. Българската литература от края на ХХ и началото на ХХ век

През 1891 г. 25-годишният доктор по философия Кръстьо Кръстев създава списание Мисъл, което ще се оформи като най-значителното литературно издание у нас в периода до войните. Не след дълго Кръстев намира рядък съмишленик в лицето на своя сътрудник Пенчо Славейков, тогава студент в Лайбциг. Началото на голямо духовно сътрудничество е поставено. Кръстев и Славейков полагат основите на обща естетическа платформа. Те и занапред ще запазят ролята си на идеолози, на духовни покровители на по-младите от тях Яворов и Петко Тодоров. Тези творци са мощни творчески индивидуалности. Особено Славейков и Яворов. В тяхно лице българският творчески гений намира върховна изява. И все пак не бихме могли да си представим тяхното присъствие в литературата ни и най-вече тяхното развитие вън от Кръстевата Мисъл.

Ако за възрожденския писател основният въпрос е какво ще каже, то за писателя от края на ХХ век и началото на ХХ век все по-настойчиво стои въпросът как ще бъде изразено създаденото. Ако за бащите (както ги нарича П.П.Славейков) литературното творчество е средство за служене на живота и конкретните му форми, то за синовете творчеството само по себе си е живот по-висш и по-съвършен. От книжовник (летописец) българският писател се превръща в свободен певец. Наподобиделният тип изображение отстъпва на една по-условна и многозначна образност. Художествената реч търси нови ритми. Творческият път на писателите от кръга Мисъл илюстрира прехода на нашата литература от възрожденския реализъм към модернизма. В противовес на възрожденския художествен демократизъм представителите на кръга Мисъл прокламират изкуство за избраници. Възприели основното положение на неокантианската естетика, Славейков и Кръстев проповядват, че изкуството има свои цели, които са несъвместими с каквито и да е политически, патриотически и социални тенденции. Кръгът Мисъл има водеща роля в един процес, при който литературата ни скъсва с възрожденската традиция за служба на обществото и добива свое, до голяма степен независимо съществувание.

Обсебването на българската литература като самостойна духовна сфера е свързано с нейното европеизиране, с възприемането и трансформирането на европейски образци. Стремежът към синхронизиране с европейското литературно развитие, а от там към сливане с общия културен дух на човечеството е един от най-характерните белези на модернистичната литература. Нравственото възраждане и самосъзнанието на индивида, противоречието между индивидуална и колективна нравственост, отчуждението, страданието и самотата това са само част от въпросите, с които писателите от Мисъл обогатяват идейно и тематично литературата ни.

Повишеното внимание към личността изостря интереса към човешката психика. В своята поезия Яворов и Пенчо Славейков представят духовни състояния и движения, до които литературата ни преди тях не се е докосвала. Стремежът на творците от Мисъл да се извиси литературата ни в идейно и художествено отношение, върви редом със стремежа им да я поставят на народностна основа, да въплътят в нея народностния дух. Обединяването на национално и общочовешко, както и осъвременяването на фолклора, използването му в личното творчество са белег на най-добрата ни литературна традиция и преди кръга Мисъл. Но докато за възрожденските ни писатели фолклорът е интуитивно възприет светоглед, то за