Модерни исторически концепции

Философията на историята от спекулативен тип процъфтява основно чрез построения на сложни метафизични теории. Тяхна характеристика е недвусмисленото представяне на света в рамките на крайна унифицирана система. В нея се проявява т.нар. мислене "a priori". В съвремието ни природата и възможностите на метафизичното мислене са подложени на радикална преоценка. Логическият позитивизъм в своята терминология е толкова остарял, че изобщо не кореспондира със съвремието. Проучванията, които позволяват на изследователя свободно да "избира", са плод на неразвитост и фетишизъм към свободата. Основната структура на реалността винага е еманация на определени условности. Вероятно проблемът е да се унифицират условностите и после да се "спори". Това е единствената критична форма за достъп до явленията с организирана сложност, едно от които е Обществото. С други думи вярата, че философията не е кой знае колко обща наука, способна само чрез методите на наблюдение и експеримент да "покаже" основната структура и функция на реалността има своите основания. Разбира се проблемите на философията са достатъчно различни от въпросите които могат да се появат например във физиката, химията или астрономията. Това в никакъв случай не ни задължава дори да предполагаме, че по отношение същността на света те могат да бъдат разрешени чисто аналитично. Обратно, това означава, че философските проблеми в същността си не са сходни с тези на емпиричните науки. Нещо повече отчетливо на преден план се появява проблемът за езиковите форми и категориите, чрез които търсим осъвместяване на концепции и хипотези в науки с различна степен на емпиричност. Ако тръгнем от емпириката на ботаниката например и преминем през абстракцията на математиката (т.е. от логиката на очаквания експеримент до логиката на неочакваната развръзка), ние ще открием философията като многомерно пространство, което се опира на експеримента, формализира множеството експерименти, прави опити да ги разположи в свои координати и се стреми едновременно да потвърди и отрече емпириката. Това е общото философско направление на миналото столетие. Доколкото според У. Уолш може де се предполага, че научната история и социология процъфтява по-малко от две столетия, а тяхната философия "фактически" не съществува_, парадигмалното развитие може да се дискутира като градация на: развитие на емпирични науки и емпирична философия (резултат Класическа формално логическа парадигмална действителност); развитие на емпирични науки и формална философия (резултат Нютоновска парадигмална действителност); развитие на абстрактнологически науки и абстрактна философия (резултат Айнщайнова парадигмална действителност). Най-характерната черта на последната е все още неизчерпаната и емпирична аргументация. Теорията и не е напълно асимилирана от практиката. Технологиите не са изчерпали методологичните възможности. В този смисъл като че ли е рано да говорим за бъдеще още по-малко да го прогнозираме. Във всяка парадигмална действителност, която започва с епохални открития съществуват два основни момента. В първия обществената система се отваря за "новото", във втория - тя се затваря, за да го изконсумира. Вероятно съществува и трети момент, в който обществената система изчерпва ресурсите от "новото". Това са ресурсите за които няма никаква гаранция, че създават предпоставки за друго "ново", за друга парадигмална действителност. В този смисъл не е задължително да се говори и за континуитет на парадигмалните действителности. Всяка е самостоятелна и подобна сама на себе си. Чрез обобщения науката я санкционира, "работи" в нейните рамки, гребе от нейните ресурси до пълното им изчерпване. Това вероятно е т.нар. "край на историята", който се различава напълно от този на Фукояма_.