Митът за изгубената родина в поезията на Яворов

В българската литература няма по-страдален и мъченически образ от П.К.Яворов. В неговата биография и съдба си дават среща всички противоречия на епохата . В творчеството му се кръстосват влиянията на ивдивидуализма, на руската социална поезия и на модерните западни влияния, оглежда се бурната действителност от края на 19-ти век и първото десетилетие на 20-ти век и се гърчи една самовглъбяваща се и страдаща душа, отекват хайдушкият епос, сменени с горкото ридание над братските могили. Яворов е поет с два образа. От единия му портрет ни гледа светлият, лъчезарен поглед на един възторжен младеж, влюбен в света, в диханието на живота. От другия ни гледат погаснали, страдалчески очи и лице, на което са изписани следи от дълбоки преживявания и разочарования. Тук той няма други вълнения и грижи, освен грижите и вълненията на поета. Въпреки това нейде дълбоко в големите му очи грее нещо от предишния пламък това е пламъкът на поезията му, която запазва своята искреност и топлота, своята сърдечност и човечност. Поезията му претърпява чувствителни промени сякаш двама автори са писали творбите от Стихотворения и Безсъници, селската му лирика и сумрачните Прозрения.

Общото в тоналността между ранните и по-късните песни на поета е страданието. Яворов живее по ботевски пълнокръвно и безкомпромисно. Чувствата му са страстни, искрени, но и силно драматични. Той изповядва:

Аз не живея: аз горя. Непримирими

в гърдите ми се борят две души:

душата на ангел и демон.

Животът- горене е изпълнен с противоречия, които водят до страдание. Това, както и проблемите в обществото, определя драматичния характер на Яворовата поезия-вечната неудовлетвореност, вечното търсене на неспокойната му личност, чувствителна, ранима и отзивчива. Поетът поема в душата си вълненията, страданията, обществените пориви, възвишените идеали на своя народ, а може би и на човечеството. Ранната му лирика в продължение на десетилетия е била най-популярната част от творчеството му. В нея са залегнали проблемите, които владеят душата му до кризата през 1903 година. Преживял жестокия погром на Илинденското въстание, поетът вижда мечтите си в развалини. До този момент той вече е написал Заточеници и цикъла Хайдушки песни, които са пряко свързани с интереса му към Македония и борбите й.

Заточеници е писано по повод изпратените на заточение в крепостта Подрумкале български патриоти след солунските атентати. Тук борбата е представена единствено като носталгия, като неосъществен копнеж. С тази емоционална нагласа е свързана и образността на природната картина, с която започва творбата:

От заник слънце озарени

алеят морски ширини

в игра стихийна уморени

почиват яростни вълни...

Носталгията по изгубената родина е представена чрез съня и спомена. Родната земя губи очертанията си, чезне в мъгли, предстоящото също е неясно. Между тези две неясни позиции, в съзнанието на заточениците изниква известният още от Възраждането образ на земята рай.

Простираме ръце в окови

към нашия изгубен рай...

Чувството преминава от елегична печал към гневна неудовлетвореност. Глаголната формаа можехме съдържа дълбок копнеж по борбата, но съдържа и горчивото