Митът за хуманизма на Йовков

Един от най-дълбоко вкоренените митове в българския литературен канон разказва за "хуманизма" на Йовков. Той изглежда толкова естествен и нужен, така ясно се подразбира "от само себе си", че никога досега не е бил предизвикван и не е пораждал желанието да бъде оспорен, дори осъзнат като културна конструкция. Макар и в по-тясното пространство на българската литература, митът-Йовков принадлежи към онзи легендарен режим, в който историята разказва екстатиката на Ботев и хладно-практичния ("български") героизъм на Левски. Именно тази неопровержимост на разказа, тази добре подредена "естественост", заедно с потребността да се охранява и възпроизвежда митът в неизменната продължителност на много години, събуждат логичното подозрение, че сме изправени срещу екрана на колективните легендарни потребности, че се намираме в пространството на канонизираните митологични репрезентации.

Като всеки мит хуманизмът-Йовков може да бъде разглеждан в различни аспекти - на първо място, в плана на неговото социално конструиране, във функционален аспект или като структурно-дискурсивна наличност. В Увода и Заключението на книгата ще се опитам да засегна някои страни на този проблем. Подобен подход се оказва важен, за да положи необходимостта от нова критическа перспектива към текста-Йовков. Именно тази (алтернативна, поне засега) перспектива опитва да разчете (по-скоро да съ-чете) текста откъм скритата логика на неговите собствени митологични усилия, без да смята за "вечна" даденост културния опит "на тема Йовков" и без да се съобразява с институцията на авторската интенционалност.

Някога Гео Милев опита да изрази усещането за Яворов като колективен диспозитив на литературни репрезентации. В духа на своето време той използва една разпространена антропологическа митологема - "расов гений": "Големият поет П. К. Яворов е, след Ботйова, една втора еманация на расовия гений." Без да споделям опита на ефектните романтически дефиниции, трябва да кажа, че моят подход все пак предполага умението, по-скоро потребността на текста-Йовков да мисли разказа (си) опредходен от някаква структура на митологичното преживяване, протоструктуриран в най-широките граници на някаква парадигма. Далече съм от ригидно-ритуалистката нагласа на ранния Н. Фрай и все пак ми се струва, че без да усетим митологичните потребности вътре на текста-Йовков, непрекъснато ще възпроизвеждаме един вече добре отработен модел, който "напъхва" значенията на разказа в митове от външен за него порядък, най-вече в режима на колективната способност за умиление: родолюбие, хуманизъм, нравственост, красота... Ще се опитам накратко да проследя историята на този модел като процес на критическо конструиране в българската култура, да откроя няколко различни позиции на социалната потребност от него.

Най-ранното критическо внимание към текст на Йовков дължим на Гр. Чешмеджиев. През 1914 г. той рецензира първите две книжки на сп. "Звено", където един след друг са намерили място два от ранните разкази. И още тук, в първите отзиви, можем да срещнем онези "ключови" фрази, които имат да придобиват критическо битие. Докато коментира семплия разказ "На границата", Чешмеджиев сантиментално си спомня: "Не знам й...] може би голямата непосредственост и човешка любов (к. а., М. К.) на Йовков ме плениха..."Подчертаните изрази тук изглеждат дори симпатични: колкото заради ранните още усилия на българската литературна критика, толкова и заради потребността да се мисли културният текст в категории на личното отношение. Оценката по съ-чувствие, чрез съ-преживяващо отношение към "вечните" ценности на едно общество говори много за желанието на