Трагедията Едип цар на Софокъл е призната за съвършена драматична творба в старогръцката литература. Главният герой Едип, който е цар на Тива, според Аристотел е идеалният трагичен герой. Същността му се определя от факта, че е поставен между нравсвено-етичните норми и крайните проявления на човешкия характер.

Митът за цар Едип е част от т.нар. Тивански митологичен цикъл. Той съдържа няколко основни момента, а това са родовото проклятие над Кадъмовия род, опитът на Лай и Едип да променят съдбата, убийството на Лай, възцаряването и женитбата на Едип и разкриването на истината и изкуплението й. Произходът на мита е много древен и за първоначалното му функциониране в архаичното общество могат да се правят само догадки. В основата на трагедията Едип цар е залегнал митът за извършването на две тежки, но несъзнателно сторени гряха. Това са отцеубийството и кръвосмешението. Те са в разрез с ценностната система на хората и не могат да бъдат опростени никому. Културолози, социолози и етнолози тълкуват древния смисъл на мотивите и образите в него, като разглеждат най-вече тези двете главни събития. Убийството на Лай има двоен смисъл, т.е. то е убийство на царя и едновременно с това и отцеубийство. То може да се свърже с мотива за намалената жизнена сила на царя. Основание за това дава и мотива за мора, който съпътства краят на управлението на стария цар Лай. Същевременно властта се оказва предадена по наследство. Мотивът за мора отсъства в други варианти на мита, но Софокъл го въвежда като художествено средство за създаване на драматическо напрежение. Моментът когато градът изпада в кризисна ситуация и търси помощта на царя за разрешаването й представлява завръзка на драматичното действие. Отцеубийството и женитбата с майката са крайни прояви в символиката на възмъжаването. Отцеубийството вероятно има връзка с ритуалите на инициацията, въвеждането на юношата в зряла възраст. То изразява посегателство към свръх архаичните закони, а цареубийството посегателство към социалния ред. В мита за Едип споменът от архаичните ритуали се вмества в морала на по-новото време. Едип е убиец на царя и като такъв наследява царството и царицата. Нарушенията от гледна точка на морала отцеубийството и инцестът са оправдани с неведението на героя и по този начин са представени не като умишлени нарушения, а като случайни грешки, заради което в крайна сметка получават опрощение. На различни стилови равнища митът чрез символен разказ разкрива пътя за оцеляване на родовия колектив и задава правила за социално поведение на хората в обществото. Той представя човека като елемент от всеобщия космически ред, в който всяко нещо има точно определено място. Човешката съдба според гръцкото религиозно мислене е предварително определена от висши сили боговете. Човекът трябва да приеме съдбата си такава, каквато е, защото всеки опит за промяна нарушава цялата хармоничност на битието и космоса. Митът за Едип се споменава мимоходом в различни литературни творби от древността, но най-пълно е интерпретиран от Софокъл. Предполага се,че за основа той е взел сюжета на изчезналата циклическа поема Едиподии. Майсторството, с което Софокъл разгръща външното и психологическо действие, задълбочва конфликтите и мотивира логическия ход на събитията, превръща я в трагедия на трагедиите. Най-важното е не неволното престъпление на Едип, а стълкновението между свободна човешка воля и божествената воля. Тук намира най-силен израз античната идея за съдбата. Силният човешки характер в лицето на Лай и Едип не се подчинява на предопределението и проявява самостоятелна воля, като търси начин да го избегне, но победата на човека над боговете се оказва невъзможна, а борбата съпроводена с огромни страдания. Трагедията Едип цар е изградена върху митологичен сюжет митът за Едип, но древногръцкият трагик променя смисловата насоченост на мита като родово проклятие и вина. В творбата проблематично е заложен стремежа на човека да узнае истината за себе си и активно да гради своя живот и съдба, дори като се противопоставя на божествената воля. Според