Развитието на човешкото общество определя формирането натри мисловни представи за обяснение картината на света. Тя е творчески продукт на човешката мисъл, която, от своя страна, преминава през три етапа на развитие, известни като митологичен, фолклорен и литературен. Всеки от тях допълва от своя позиция представите за света на древния човек. Мисловният процес получава нови възможности за изява чрез развитието и обогатяването на словесния изказ.

Митологичният разказ търси външното сходство между човека и света. Връзката между тях няма логично, причинно-следствено обяснение. Образът на света е общ и неговите явления не са анализирани. Те съжителстват в общо синкретично цяло. Твърде често са обединени странни, взаимно изключващи се детайли от необяснимия за човека природен разум. Той е неделим, винаги хармоничен, макар че обединява контрастите в реалната действителност. Те остават скрити за митологичните представи на човека. Всичко в природата има свое място, отредено от висши божествени сили. Този факт не буди съмнение, приема се за първозданна и абсолютна истина. Не се подлага на наблюдение и анализ. Митът формира универсално образно мислене, което обобщава видяното и почувстваното. Всичко се повтаря в природния кръговрат, изразен от раждането и смъртта, от деня и нощта. Затова и човекът, макар и приписал божествен произход на видяното в картината на света, повтаря чрез ритуалния жест на обреда отразения в съзнанието му цикличен кръговрат на природния разум. Той се оказва еднакъв с циклите на човешкия живот. Словото на митологичния разказ носи частица от божествената сила на природния разум. Затова и хората, създатели на митове или предаващи ги чрез слово, са обожествявани. Те имат особени, жречески функции. Произнасят слово с божествена същност, определят чрез свещенодействието на ритуала бъдещата посока за развитие на човешкия живот. Обществената им роля е свещена, а словото - сакрално. Така в етапа на митологичното мислене словото обвързва човека с божествения свят на хармоничния природен разум.

Но с развитието на човешкото общество проблемите на рода и семейството излизат на преден план. Изискват нов тип мислене. Започва етапът на т.нар. фолклорно мислене на човека, формирало нови колективни представи не само за света, но и за трудния човешки делник. Обикновеното, всекидневното започва да вълнува мисълта на човека. Словото изразява неговите преживявания в бита. Мисълта има конкретна посока на развитие, фолклорният разказ обобщава знанията на човека в трудната битка с реалностите на живота. Словото загубва своята сакралност. Изпълва се с обикновеното, всекидневното, като преосмисля малкото и незначителното като смисъл на живота. Историята на рода се предава от поколение на поколение чрез фолклорното слово. В него е концентрирана опазената духовна енергия на рода. Патриархалният колектив изразява своето преклонение пред героизма на предците, търси допирни точки между своята и древната родова история. За това говорят фолклорните творби. Те са анонимни и имат устна форма. Словото разказва за миналото на рода чрез отделния човек. Той остава анонимно неназован. Помни се като певец или разказвач на фолклорни сюжети до определен хронологичен момент от биологическото продължение на рода. След това неговата авторска анонимност изчезва и остава да функционира със своето въздействие само фолклорният сюжет в колективната памет на човешкото общество. Приемствената традиция опазва разказаното, чието първоначало е родено от всекидневието и бита на човешкия род. Особен ореол се създава около живота и деянията на определен фолклорен герой, който става идеал за подражание от следващите поколения, чули фолклорния разказ. Фолклорният сюжет е жив единствено чрез устното слово и умението на