МИТОЛОГЕМАТА "ПРЕОБРАЖЕНИЕ" В "СТАРОПЛАНИНСКИ ЛЕГЕНДИ"

Изследвачите на "Старопланински легенди" най-често говорят за преображение, метаморфоза, превращение, нравствено прераждане на Йовковите герои, но дали това не е подвеждащ пласт в творчеството на един "романтик-реалист" (И. Мешеков). Интуитивно вградените в разказа "Индже" гледища на Ницше оформят тезата, че човек не е в състояние да надскочи себе си, че от вълка не става агне, дори когато ти се иска да го видиш като агне.

В Евангелието - базисен за европейската културна традиция текст, преображението е обвързано със Сина Божи. Пред апостолите Петър, Йоан и Яков, за да укрепи вярата им и за да ги увери, че, макар и по външност да изглежда като другите, е Бог, Христос се преобразява - лицето му светва като слънце, а дрехите му стават бели като светлина. Той разкрива своята Божествена слава дотолкова, доколкото учениците му могат да я възприемат. В този план митологемата "преображение" е свързана с акта на проявление на личностната природа. Чрез промяна във външността, в образа, в изгледа същината става видима. Следователно, като художествено-семиотична категория, всяко едно преображение би трябвало да е визия на Азовостта. Човек не се изменя, не става друг - от лош добър, или обратното, а чрез външни преправяния, чрез формални подправяния се себеизразява, себеразкрива, избликва себе си, природата си, естеството си.

Йовковите разкази следват християнската парадигма на преображение. Най-често са подчертавани промените, настъпили у Индже и Шибил.

В образа на Индже могат да бъдат открити много от чертите на Ницшевия Заратустра: сближават ги виталността, смехът над човешкото страдание, презрението към смъртта.

Индже е войводата. Хората, които той предвожда, са "събрани от кол и въже, грозни, страшни", а оръжията, които носят, "сякаш не бяха за война, а за сеч и убийства". Воинският момент е отречен, за да се наложи другият - "сеч и убийства". Дискурсът ситуира Индже в момента на "отваряне" на очите и "виждане" на "злочестата земя". Следва мисленото връщане назад - в съзнанието нахлуват спомени от младостта. Това е времето, когато той не се интересува от плячка: "...нему не му трябваше плячка." Излиза, че убива за удоволствие или заради удоволствието от тегнещия страх. Индже яде и пие - "А наоколо се люлеят пожарите, пищят жени и деца, кръв багри високите дувари и тежките порти. Индже става все по-весел." "Не с гняв, а със смях убива" - пише Ницше в "Тъй рече Заратустра". (Ницше, 1990,323) И тогава се появява Пауна. Хубави жени разбойникът е виждал много, но в очите на тази "няма нито страх, нито омраза". Това го учудва и провокира. Чувството към Пауна не е страст - "много жени са изпитвали променливата му страст", но погледът, очите на Пауна засядат дълбоко в душата му. Вместо той над нея, тя придобива надмощие над него, тъй като не само не го мрази, но не изпитва и страх. Индже се себеналага чрез страха: всички треперят и бягат от него. Пауна се усмихва. Себеутвърждаване хайдутинът придобива чрез брака - "тя стана негова жена по закон и по обичай". Когато завладяната и покорена жена е до него, той е по-уверен в себе си и усеща по-силна ръката си - за да убива. Фактът, че става въпрос за власт и слава, е подкрепен чрез текстовия конструкт, извеждащ веднага твърдението: "И помисли, че славата му е безмерна, а волята му - закон за всички."