В устния период от развитието на човешката словесност митът и приказката изразяват общите и появилите се порено битово конкретни представи за заобикалящия човека свят. Митът и приказката са жанрови форми на устното слово. Отразяват фантазното и творческото начало на митологичното и фолклорно мислене на човека. Устното творчество е художествената среда, в която се срещат митът и приказката, разпознават общото в себе си и се разминават. Устната словесност е средство за осъществяване на прилики и разлики. Митологичният и приказният начин на мислене определят различни интерпретативни пътища към философската категория време. То има своя художествена функция в устното народно творчество. Времето е задължителен елемент в обредната ритуалност на мита и в широката публична изява на приказката. Митът внася в съдържанието на обреда и ритуала сакралния елемент на времето, а приказката - неговата стародавна, поетична неопределеност (някога - някъде).

Времето присъства В народностното съзнание като митологично-изначално и приказно-поетично. Моделите за интерпретация на случилото се някога са два -митологичен и приказен.

Митологичният модел търси вечното В представите за света. За да внуши изначална истинност и достоверност, митологията превръща времето в сакрално (свещено). То е свещен извор на изконни, веднъж завинаги формирани представи за произхода на света, който е сътворен от предците, подреден в разумен космос от техните подвизи. Именно тези героични действия са превърнали изначалния хаос в космос, който, отразен в живота и бита на хората, ражда формите на колективно организирано човешко съжителство. Създава се племенната, родова и социална подреденост на взаимоотношенията между човек и време, като в тази връзка средищно място заема обществото. То е форма за изява на подредените, т.е. космизирани отношения между човек и време. Хаосът е преодолян. Племето, родът или родовообщинната общност имат своята митология, своето митологично обяснение за произхода на света.

Но митологичната подреденост в картината на света, обясняваща произхода на нещата в него, получава приказната неопределеност на случилото се, на билото. Сакралността на времето се разколебава. Митологичните герои от общ еквивалент на човешко присъствие във времедействието получават конкретно измерение. Започва да действа приказният модел за обяснение на ставащото във времето и света.

Човекът разказва за случилото се във времето и пространството преди него, като привнесеното от собствената му творческа фантазия насочва вниманието на слушателската аудитория от колективната съдба на рода, племето или общността към индивидуалното в човешките преживявания. Разказът се изпълва с поетичната приказност на измислицата. Героите от митологични стават обикновени, живеещи сякаш редом с разказвач и слушатели. Времето на действие е неопределено, но някак близко, а не вечно, изначално-далечно и свещено, неизменно - веднъж-завинаги дадено. То се изменя според приказния Вариант на интерпретиране. Мястото на действие в приказката също не е фиксирано. То позволява преместване в пространството, като всяка приказна среда има своите конкретни очертания - според измисленото и реално-зримото, предадено от разказвача.

В устните форми на приказката започва да битува литературната художественост.

Митът предхожда приказката, но и двете са рожба на човешката мисъл. Разликата