Мирогледно-естетически аспекти в поезията на Атанас Далчев

Димитър Аврамов

Ако приемем, че философската проза е упражнявала определено влияние върху поета Далчев, мисля, че ще си обясним и съмненията, които понякога са го сполитали, в автентичността на собствената му поетическа дарба. Бе убеден, че "истинският поет не облича мислите си в стихове, а мисли в стихове". За себе си признаваше, че първо съчинява в проза, а след това превръщал прозата в стихове. Възразявах му, че техниката на създаването едва ли е толкова важна - важен е резултатът и му цитирах оценката на Фердинанд Брюнетиер за Бодлер. Във втория том на "Развитие на френската поезия през 19-и век" (лекции, четени в Сорбоната) Брюнетиер казва: "Бодлер първо мислеше, създаваше, пишеше в проза, а след туй римуваше прозата. Но той беше наистина поет." Далчев се усмихваше, струва ми се, доволно и от своя страна посочваше Вергилий и Расин, които също тъй пишели произведенията си първо в проза, а после в стихове, но въпреки това продължаваше да твърди, че "роденият поет мисли и чувства в стихове", за какъвто не смяташе себе си и посочваше в това отношение като образец в българската поезия над всички Иван Вазов.

Към личните съмнения се прибавяха и други, бих казал, по-общи, от философско-теоретическо естество: нашият поет споделяше възгледа, че прекомерните занимания с книгите, всепоглъщащата грижа за рафинирана интелектуална култура с всичко ценно и възвисяващо, което носят, съдържат една опасна страна: те са в състояние да откъснат индивида от социалните общности, пречат му да живее цялостно, интензивно, нарушават нормалния ритъм на пълнокръвното биологично съществуване, отнемат му възможността да изживява непосредствено елементарните човешки радости, да се отдава свободно на своите естествени желания - с две думи: превръщат го в половинчат, осакатен, непохватен и следователно тъжен и самотен индивидуалист, неспособен да долови пулса на битието и да нагоди живота си към неговите вечни, първични сили и към многообразните социални нужди. В този смисъл книжната култура, ерудицията не само че не е тъждествена с мъдростта, но най-често може да се окаже нейна противоположност. Тя оперира с абстракции, с интелектуални фантоми, с понятия, категории и готови дефиниции, а битието и човекът са винаги конкретни и неповторими. Тя дори собственото Аз превръща в абстракция - картезианското Соgito - ergo sum, - в безлична, едва ли не метафизическа сила, с главно А, като във философията на Фихте. Ето защо, изправена пред съдбоносните проблеми на живота и смъртта, тя се забърква в неразрешими противоречия, антиномии и абсурди. Тук в голяма степен е и коренът на "трагичното чувство за живота", за което говорят много руски и европейски мислители. Във връзка с това заслужава да се отбележи, че Далчев особено ценеше труда на Унамуно "Трагическото чувство за живота".

Всъщност тази философия има дълга история. Срещаме я в Библията (в книгата на Еклесиаст с неговото знаменито: "Голяма мъдрост - голямо страдание; който трупа познания, трупа тъга"), виждаме я у Данте (Песента за Паоло и Франческа в "Ад"), Сервантес ("Дон Кихот"), у романтиците, Ницше, Андре Жид, дадаистите и всички форми на съвременния култ към примитивното. Срещу тази традиция се противопоставя не по-малко древното: Рrimum vivere, deinde philosophari - "Първо да живеем, а после да философствуваме"...

Ранната поезия на Далчев е отглас и илюстрация на въпросното трагично чувство за живота; то рефлектира едва ли не във всяко негово стихотворение, но особено демонстративно, с една почти "програмна" категоричност, е изразено в "Книгите" от 1926 г.:

Пред мен е книгата разтворена

и денем, и нощя;

все сам, аз не познавам хората,

не зная и света.

Прелитат и отлитат птиците,

изгрява ден, залязва ден: