Минало и съвременност в "История славянобългарская"

Паисий Хилендарски е първият изразител на формиращото се българско национално самосъзнание, което търси своите идейни и художествено - емоционални основания. През епохата на Възраждането е особено наложително младата българска нация да намери в своята литература, будещи възхищение примери на отстояване на националната чест и достойнство дори пред заплахата от насилие и да получи модели на родолюбие, смелост и висока нравственост.

Паисий Хилендарски е създателят на българската национална идеология.Той написва книга за миналото,но обърната с лице към настоящето и бъдещето.За разлика от всички други автори,той успява най-добре да долови потребностите и нуждите на българското историческо развитие и да набележи задачите,които стоят пред българския народ. История славянобългарская е замислена и написана, за да възкреси миналото и да го покаже като една достойно историческо минало и по този начин да даде възможност на българския народ да го съпостави с окаяното си настояще през вековете на чуждото владичество.

Стремежът на Паисий е да бъде полезен на своя народ като му даде възможност да опознае себе си в един преломен и критичен за по-нататъшното му съществуване момент, когато на българите им предстои да се изявят пред света като нация и да извоюват политическата си независимост. Именно затова Паисий е толкова язвителен и безпощаден към родоотстъпниците, които се отричат от своето и са неспособни да оценят достойнствата си, унижават българското у себе си и изменят на своята родина.

Паисий Хилендарски не претендира за авторово присъствие в книжовния небосклон на осемнадесетото столетие от създаването на България. За липсата на такова самочувствие говорят не само оскъдните лични данни, но и едва забелязващите се между редовете на История славянобългарска" фрази за родовия му корен. И това не е случайно. Изживял своя живот тихо, със съзнанието на човек, който служи на народа си, творецът никога не си позволява да засенчи" ореола му. В това няма поза или маниерничене, а истинска и неподправена скромност, подчинила всичко свое на общото. В това се крие и обществения идеал, който затваря като в рамка жизнения път на твореца.

За Паисий имa само един дълг - дългът към народа и на него авторът служи всеотдайно и безрезервно.

Авторът отправя гневните си упреци към виновниците за бедственото положение на народа. С еднаква сила на сатиричното изобразява отцепилите се от родовата традиция българи, готови услужливо да заменят българската история и култура с фанариотската и асимилаторска политика, която водят гръцките духовници по отношение на родния език, нравственост и морал. Това Паисий не може да възприеме с цялото си родолюбиво сърце.

Завръщайки се в миналото, монахът търси корените на настоящето и бъдещето. В миналото авторът намира първообраза на националната ни идентичност, който трябва да роди новата единствена държава. Прозрял законите на времето, просветителят извежда тезата, че истинският творец на историята е народът. В това се крие дълбокият демократизъм на онова ренесансово схващане, което не може да подмине и българските книжовници и общественици от първите години на Българското възраждане. Заявил твърдото си желание за промяна в обществения живот, Паисий отстоява позицията си на последователен хуманист и на човек, който бичува родовата самозабрава и вероотстъпничество. Защото, ако може да прости на простите орачи и копачи превития гръбнак пред вековния поробител, то не може да удържи своя гняв