Чудомир

Минахме ли моста?

Викаш туй-онуй, ама на Гергьовден не можа да я хване Кочановият кантар,

та ходи чак в кооперацията на децимала да се претегли. А оттогава време

изтече, наедря още и не е чудно и той да не може да я хване вече. Едра

жена, хей, кръстато нещо - на корито хранено!

Да речеш, че е седнала да седи и да се гои само, не е. И дрипите й, дето

има една дума, работят на Лала Шапшалкина, и по цял ден швък-брък с

голямата лъжица из кухнята. Тук разрови, там бутне, от супата гребне, в

яхнията сипе, обере на паприкаша тлъстото отгоре и зачерви фасуля,

подправка слага, с чер пипер ръси и не се запира. Виж, едно дето й не

харесвам, че много опитва. Мине се не мине - греб с голямата лъжица, да

опита за оцет, мине се не мине - греб за сол да опита, лап с пръсти

пържена рибка, лап кюфтенце, лап бяло месо от мисирка, лап кокоша трътка

и то се събира малко по малко в корема й, надува го и й разваля линията,

значи. Кога пък приготви кълцано месо за кюфтета, като го посоли и му

тури миризмите, дорде си не лапне с пръсти два-три пъти, както е сурово,

да си го измляска сладко-сладко, не го слага в тенджерата.

Дойде ли обед и запристигат изгладнелите чиновници, възпретне ръкави и

започва да разсипва. Мъжът й и момчето отвън само подвикват през дупката:

- Попска яхния!

- Таскебап!

- Пуйка със зеле, заден крак! Две чорби на място!

Пресяга от тенджера на тенджера Лала Шапшалкина, гребе бързо и изкусно,

пот се лее от челото й и капе ли, капе из тенджерите. Сипва, слага на

дъсчицата пред дупката между кухнята и гостилницата и забележи ли, че в

някоя чиния е сложила повечко месо, посегне с два пръста, извади някоя

мръвка, глътне я моментално и пак продължава, докато изпрати и последния

гладен писар от съдилището.

Привърши ли си работата, оставя натрупани и тенджери, и паници, и

лъжици, и вилици за момчето, пообърше се с мазната престилка, пообърше,

оттегли се в стаята си до самата кухня и още несварила да седне, заспива.

Човешки слабости. Един пие, друг пуши, Пеньо писарят, да речем, обича да

яде печени семки с хляб, а на наша Лала дай й да си похапва и работа й

дай. Работа, ама дето няма свършване, защото свърши ли я, не пита колко

е часът, а както си стои - и заспива за едната хубост. А притвори ли

очи, хич се не май, а грабвай си шапката и бягай в друга махала чак.

То едно хъркане, брате, едно боботене - не мяза ни на бичкия, ни на

биволско реване, ни на арсеналска свирка.

Закроти го най-напред, закроти, като локомотив, кога се кани да тръгва,

след това заври в гърлото й, закипи, загрухти като недоклан шопар и

най-после записука на три-четири гласа едновременно, сякаш из корема й

лисица е погнала кокошки, мисирки, токачки и тям подобни. Като изкара

птичия номер, започва отново пак локомотивно.

Пухти, хърка, квичи, писука до клепнало време и дорде я не събудят, не

става. Най-напред иде да я буди момчето. Тя само се помъчи да се обърне