В началото на юбилейната година, на 12 март 2000 г., на литургия в Рим, Йоан-Павел II изповяда сторените от Църквата през вековете грехове и помоли Бог за прошка1. Пред лицето на хората и Бога папата, с този тържествен и драматичен, смирен и изчистен в простотата си жест, обвърза с молбата за прошка цялата Църква, която изповяда вината си и се остави на Божието милосърдие.

Нека великолепието на Рим и стичащите се в него поклонници не ни изкушават. Юбилеят не е световно изложение, а време и място за пречистване и обръщане. За християнина оставането на място е бездействие. Погледнато отвън, тръгването на път изисква избор на дадена посока, както и готовност да се плати изискваната цена. Залогът е завръщането към извора на вярата, не просто самопотапянето в традицията, а търпеливото задържане на всяка спирка, прекрачването на всяка граница, диренето и разгадаването на всяко престъпление.

Никога досега Църквата не е молила за прошка за извършени в името и с името на Христа деяния2. Не подрива ли това покаяние две хилядолетия, през които изпитваната от грешниците в своето лоно Църква, остана вярна на Завета и запази въпреки всичко своята святост и чистота? Кой и как би дръзнал да обвърже Църквата с греха, да я изравни с човешко чисто човешкото, подвластно на хода на времето и изправено в края на краищата единствено пред съда на историята творение?

Йоан-Павел II потърси светостта в изпросената и изпросваната, получената и тепърва получавана прошка от Бога. Грехът не се таи нейде из окрайнините на Църквата, там където са пропаднали изневерилите на евангелската повеля нейни чада. Папата не се побоя да разкрие скандала на несправедливостта, жестокостта, страданието в самото сърце на Църквата. За мнозина очевидността на злото е вцепеняваща пречка за вярата. Точно обратното е болката от него за днешния, "най-последен християнин"3: събуждане и изправяне пред тайната на спасението, което тези, за които е предназначено, са неспособни да приемат. Без прицелване в сърцето на злото, без схващане на връзката между извършителя и деянието, без поемане на отговорност няма изповед и покаяние. Без изправяне пред лицето на Другия няма молба за прошка, която да въздигне дъгата на надеждата над бездната на злото.

Нима грехът не е само личен? И защо, чува се глас от Харлем, каещ се, с въже на врата, да коленича пред избрания народ, когато прочетеното в неговата Книга успокояваше съвестта на онези, които надяваха на дедите ми прангата на робството? Защо пък, пита се грижещият се за душите на G 8 проповедник, сами да се охулваме и то с вече поизтърканите обвинения, че християнството било в корена на всяко, причинянавано от европейския дух зло? А не е ли точно премерено това покаяние, витае въпросът над барикадите в Сиатъл и Генуа, не започва ли с него безкрайно търгуване, наддаване, изнудване с прошката? Кажете ми как, притеснява се енорийският свещеник, да привлека в моето глобално село на служба в младите след съботния купон и то като им досаждам подобно на учител по история с всички тези страхотии? Разбира се, без неизбежното неудобство на тези въпроси, молбата за прошка би само предназначен за световните новини стилистичен жест.

Всяка молба прави искащия прошка уязвим. С нея той се оставя в ръцете на другия с риска да чуе просто "това не ме интересува, не ми говори нищо, не искам даже и да слушам". Смисълът на жеста, на думите не е вече под негов контрол. Другият тълкува, положително или отрицателно, значението на казаното и направеното. От своя страна молещият се за прошка трябва да направи думите си ясни и сам да се обвърже с тях, щом иска те действително да бъдат чути и разбрани. Той трябва да говори първо истината4, приемана не с очевидността или доказателствената си сила, а поради качествата на говорещия - мъдростта му, смелостта му да говори винаги това, което мисли за вярно, уважението с което се ползва и особено опасността, на която се излага с нейното произнасяне. Каещият се трябва да бъде честен и да произнася истината винаги направо. Решен да каже истината, той не търси облага, а е тласкан единствено от чувството си за дълг и отговорност и никакво препятсвие, предупреждение или заплаха не може да го принуди да замълчи. Неговият жест може да предизвика възхищение, или напротив и най-често, учудване, неприязън и даже омраза. Прогласяването на истината, дори на цялата истина още не е всичко за онзи, който не иска да изпадне в позата на фарисея: истината, трябва да бъде казана без патетичност и помпозност, без словесни украшения и благопристойни форми, които само биха я предрешили или