Ивайло Дичев

Местни избори

Местните избори направиха още по-видимо натрупалото се разминаване между децентрализираща реторика и централизираща практика в държавата. След своеобразния връх на общинската автономия по времето на Филип Димитров, местните власти от година на година губят терен. Днес кметовете, избрани с прекия вот на избирателите имат почти толкова власт, колкото и президента, тоест никаква : притиска го от една страна издигнатите с партийни листи общински съветници, от друга - назначените от правителството областни управители, които за сега като че ли нямат друга работа освен да го дебнат и топят "горе".

И ако решенията е централизират, плащанията си остават децентрализирани. През общината транзитират средства за приоритетните сфери на образованието и социалното подпомагане без тя да може да назначи дори един учител или социален работник; полицията и пожарната изобщо не зависят от нея, а за благоустрояване и капитално строителство при така спуснатите бюджети почти никъде пари няма (забележете, че кампанията започна със заплахи за съдебна саморазправа с кметове, позволили си да преразпределят бюджети на своя глава). Общините ще приватизират каквото имат, за да посрещнат разходите си, и ще загубят всякаква инициатива : отгоре ще спускат целеви субсидии, а те ще изпълняват. "Местно самоуправление" в този момент ще се превърне в една оригинална форма за избор на държавния чиновник, който най-любезно ви обслужва.

Някак неусетно демокрация и децентрализация станаха синоними. Да говориш за здрава централна власт е агитираш за връщане на комунизма. Една от причините, това е локалистката идеология на Европейския съюз: широкото местно самоуправление е сред най-задължителните условия на евроинтеграцията. Е вярно е, че децантрализацията по правило идва след като се укрепят държавните институции, но нали няма време за губене, нали час по-скоро трябва да се закачи страната за европейските кредитни линии. Управниците, независимо от цвета им, са принудени да правят едно, а да говорят друго, да да симулират децентрализация пред европейските партньори, докато трескаво се опитват да овладеят верижната реакция на държавния разпад. А междувременно защо да не прехвърлят на местно ниво финансовото бреме за непригодените за прекрасния нов бизнес-свят ученици, старци, безработни, болни и други излишни хора, докато те се съсредоточават върху глобалните неща?

Високата апатия, с която се посрещат местните избори показва, че някъде моделът е сбъркан. Днес от кметовете често ще чуете, че ако отговорностите им не могат да бъдат повече, то нека поне бъдат по-малко. Може би беше по-добре автономия трябваше да имат някакви по-големи единици, например областните управи - те да се избират с пряк вот. Какво зависи от една община с няколко хиляди обитатели, в какво да инвестира, какви европейски проекти да разработва? Сега е тъкмо обратното: единицата, която може да развива инфраструктурата, да партнира с чужбина, да съживи производството, да даде хляб на хората е съставена от чиновници. Обратно, избира се управата на общината, която в много случаи може единствено по-добре или по-зле да мете улиците.

Проблемът има и едно чисто културно измерение. С изключение на няколко големи града, българските общини възпроизвеждат онзи котловинен модел, който от сто години е най-голямата пречка пред модернизирането на страната. В състояние на