Между сънуването и будността

Струва ми се, не е случаен фактът, че Владимир Левчев е избрал като заглавие на стихосбирката си Кой сънува моя живот? заглавието на една ранна своя книга от времето, в което неговата поезия демонстрираше своята драстична и драматична различност в рамките на унилия литературен пейзаж. Това заглавие би могло да бъде разчетено и като носталгия по младостта и също като опит за повторно обживяване на пространства, които вече са се

превърнали в литературна история при това в най-буквалния смисъл на думата:поколението на 80-те вече е обговорено, класифицирано и прошнуровано; за него вече се пишат докторски дисертации и към нас, които принадлежим към него, се отправят призиви да пишем мемоари, за да не остане нашето подземно битие от времето на тази именно стихосбирка необгледано от изследвачите. Струва ми се обаче, че това заглавие има доста по-дълбочинни измерения, а може би има и двойно дъно. Ще започна с това, че въпреки поетия риск при прескачането

на разлома, зейнал след повече от дузина години емиграция, Владимир Левчев успява да удържи представата за пълнокръвно присъстващ в поетичния контекст на настоящето. Нямам

предвид само петте книги, написани и публикувани от 1994-та насам а по-скоро отказа да се скриеш зад удобното аз не бях тук, способността да бъдеш ангажиран и съпричастен към тъжната приказка на българския разпад през тези години. Откъдето и да го погледнем, този

сборник повече от недвусмислено показва, че Владимир Левчев е пренесъл България

със себе си във Вашингтон, изстрадвал е и там България като възпалена територия в своето съзнание, а нейната драматична липса или може би съпоставката между видяното при епизодичните му завръщания и спомените за едно време, в което гневът, бунтът и надеждата си подаваха ръка, му е помогнала да я види по-ясно от нас: във всеки случай стихотворения като България и Търпението на камъка са знак в тази посока.

Това второ издание на Кой сънува моя живот е представителна извадка от една дълга и бурна творческа кариера, но не е ориентирана само ретроспективно и според мен няма за цел юбилейно да потвърди позициите на своя автор в литературната история и митология.

Вътрешната логика на този подбор следва естественото развитие на техники и поетични стратегии, развивани чрез задълбаване в натрапчиви мотиви и вариативни стилистики, което развитие е насочено към изчистване на първоначалната бунтарски хаотична поетична енергия, към нейното концентриране и трансцендиране в пределите на неизразимото. Във всеки

случай тази книга не поставя Владимир Левчев между корици и не го подрежда на някой прашен рафт тя е свидетелство за един реално изминат път, но също и за пътя, който предстои. Струва ми се, че това заглавие не е случайно, тъй като сънят е ключово понятие в личната митология на Владимир Левчев. Нека не забравяме, че предишната му стихосбирка се казваше Събрани сънища. Сънят е и хоросан, който скрепва поетичната цялост, и особен код за общуване с читателя, и принцип в неевклидовата геометрия, с чиято помощ се надграждат образните и метафорични сводове. Сънят е също и свобода, и прозорец към непознаваемото в

нас самите. Сънищата са сякаш грижливо режисирани от някаква невидима ръка, те разиграват ситуации, които оголват абсурди и преобръщат смисли; в същото време пак те съграждат метафорични сводове, способни да приютят човека с неговите екзистенциални страхове, но и с

неговата представа за абсолюта, да озвучат и направят разбираем техния напрегнат диалог. Диапазонът на този диалог е изключително широк: някои извървяват пътя към детството, за да