Между съня и спомена

/Помниш ли,помниш ли /

Лирическият герой на Дебелянов в елегията "Помниш ли,помниш ли" живее в паралелни,но откъснати един от друг светове. Той се опитва да ги свърже чрез своята съдба и да проумее съдбата на човека въобщте.
Миналото и настоящтето разгръщат свои метафорични редове-бяло и черно.светлина и мрак.щастие и позор.Белоцветните вишни,открояващи се сред притихналите в своето тихо щастие дом и двор,се протиповопоставят на на мрачния затвор,охраняван от позора. На проблясващите "жалби далечни и спомени лишни",на "светлия хор,хорът на ангели" се противопоставя внушението за падението,за сгромолясване в преизподнята на позора.

Макар и болезнено,постоянното връщане към миналото има за цел да поддържа у лирическия аз усещането за граница между минало и настояще.

Настоящето е територията на несбъднатите полети,на разочарованията.Границата гарантира,че отвъд принизеното в своята ежедневност "тук" съществува извисеното "там" на идеята.Затова споменът е така необходим-той е "припомняне" на друга своя същност,смятана за по-истинна. В текста на Дебелянов убедеността.че човекът живее истински,когато надмогва границите си,се среща с метафората за границите на човека-затвора.

Олицетворявана от затвора,границата има двойствен смисъл в Дебеляновото стихотворение-тя е пределът,който не позволява на греховното да нахлуе в света на светлината.Но тя е и преградата,която отделя човека от истинската му същност,от стойностното му битие в сферата на идеите.

"Белият" и "черният" свят се оглеждат взаимно.Те са симетрични,а ос на тяхната симетрия е човекът.Той ги съотнася един с друг и ги съдържа в себе си.

Наред с посочените метафорични редове усещане за огледална симетрия създават композицията,стихотворната структура,повторителността,римите.Всяка от двете строфи съдържа равен брой стихове(осем),а стиховете на свой ред симетрично се поделят на съдържащти десет и единайсет срички(съответно на завършващи с ударена и такива,които завършват с неударена сричка). Ефирна като сън,дактилната стъпка преодолява материята на езика и с лекота пресъздава приключенията на мисълта в дуалистичния свят.

Двете строфи са вариации на темата за разполовеността на човека между различни светове.Повторението на първи,пети и шести стих и в двете строфи характеризира неизменния път на мисълта и невъзможността й да отбегне вечните въпроси.На заключенията,акцентирани чрез анафорите в края на всяка строфа,са различни.На твърдението,че "дните предишни" са наказание,финалът на втора строфа противопоставя догадката,че онзи красив свят на "тихия дом в белоцветните вишни" е само илюзия:

сън е бил,сън е бил тихият двор

сън са били белоцветните вишни!

В диалога си двата финала съобщават,че "споменът" за собственото му несъвършенство е проклятие за човека,че тази неотклонно съпътстваща го частица съмнение ограничава свободата му.Но съмнението в реалността на "онзи",мечтания свят на хармонията,е всъщност истинския затвор за човека.