МЕЖДУ РОМАН БЕЗ ЗАГЛАВИЕ НА ДИМИТЪР ДИМОВ И АДРИАНА НА ТЕОДОРА ДИМОВА

Роман без заглавие на Димитър Димов е сред най-нежните любовни произведения в българската проза. Може би затова хем леко скърбим, че е недописано от създателя си, хем всеки копнее да отгатне как авторът би го завършил. Адриана, Червенко, Адамов и Мария - четири фигури, вплели участта си, които привидно играят самостоятелен танц, но вихърът на събитията ги вплита в обща, драматична и много чувствена фигура, напомняща танго.

Произведенията на Д. Димов са със семпла и изчистена фабула, носят свеж и неподправен дух. В свое изказване пред българските писатели, което е своеобразна защита на авторската позиция за романа му Тютюн, той посочва интересен епизод и за Осъдени души (Димов 1979: 229).
Споделя колко се е изненадал, че най-удачна критика за книгата си е получил не от литературните критици, а от две обикновени пловдивски тъкачки, разбрали романа му много по-добре от т. нар. корифеи. Тези думи дават възможност за вникване в цялостното му творчество - Д. Димов е неподправен майстор на чувствата и се стреми към създаване на реална и правдива литература, а не на жанр, предназначен за ценители и ограничен кръжец естети.

Трудно, а и ненужно е локализирането на мястото на действие в Роман без заглавие- градът вероятно е Варна, но може да бъде и всеки друг морски курорт. С разказване отвъд конкретното място/страна и изграждане на фабулата над буквалното, на практика Д. Димов е първият писател от европейски мащаб у нас. В романите му водеща е случката, не фонът, нито ясно дефинираният исторически момент, в който се развиват събитията. Именно с универсалния си характер те успяват да докоснат сърцето на всеки читател.
Любопитно е, че сред персонажите в една от първите сцени на градския плаж има действащи лица: румънка, сръбкиня, български чиновник, приличащ на Кларк Гейбъл и т.н. Героите му имат черти, типични за средата, към която принадлежат, но не са непременно свързани с национални характеристики, нещо, което впрочем е налице и в романа му Осъдени души. Акцентът е основно върху чувствата, спотаените мисли и поривите на действащите лица.

Роман без заглавие проследява един на пръв поглед тривиален любовен триъгълник. Освен с липсата на каквото и да е морализаторство, книгата се отличава с дълбок психологизъм при обрисуване на главните героини - съперничките Адриана и Мария, предадени без противопоставяне и фалш. С изключително разбиране са изобразени чувствата на две жени, изправили се в битка за сърцето на харесван мъж, тема почти незасягана в българската литература с толкова вещина и правдивост. При това той рисува обективно силните качества и на двете - трезвомислието и прагматизма на Мария, но и високата интелигентност и отказа от всичко блудкаво и лесно у Адриана. Точно с тези, не толкова външни, а по-скоро личностни качества тя спечелва сърцето на морския капитан Адамов. Той са впечатлява не от физическия й чар, а от неспокойството и бунтарската й нагласа към общоприетото поведение и морални норми. Самият Адамов e представен като романтик и авантюрист по душа, отказал по-доходния и авторитетен пост като флотски офицер и избрал независимостта. Въпреки добрия си успех и възможност да получи протекцията на началниците си, той предпочита работата като капитан на търговски кораб и далечните пътувания. В малко кътче на сърцето си е останал мечтател, наследил от майка си романтични пориви и склонност към фантазиране, а с Адриана го свързва желанието за полет, дори с цената на жертване на просперитета в обществото.
Брилянтна и определяща в романа е сцената със скока от площадката на плажа - събрала пластове страст и стаена нежност. Епизодът е пресъздаден от Д. Димов напълно кинематографично и като че ли няма аналог в съвременната българска литература. Извършва се умишлено забавяне на реалното действие, което иначе би траело не повече от 5-6 минути. В него протичат толкова сигнали, мисли и чувства на героите, че остава впечатлението за действие, продължило часове. Сцената разкрива невероятното майсторство на писателя в една наглед простичка случка той успява да покаже нагласите и протичащите между тримата герои - Адриана, Адамов и Червенко, разнопосочни импулси. Изконният женския стремеж за съблазняване и използването на красотата като оръжие са предадени просто и с невероятна прецизност. При първата си среща с капитана, Адриана наподобява ловец в женски одежди - хитра, пресметлива и уверена в победата си. Прекрасните й зелени очи на русалка, които авторът превръща в основен символ на образа й, в този момент въплъщават желанието за доминиране. Затова и Д. Димов ще отличи в тях един нюанс, криещ известна жестокост те гледаха пред себе си втренчено и неподвижно, като очи на рис или дива котка, която дебне плячката си. Действително, в началото Адриана търси ново завоевание, модел за рисуването си, с което бяга от скуката и обзелият я сплин. В срещата с Адамов обаче, тя се сблъсква не с пасивен модел, а със силен характер, който й се противопоставя. Повествованието е лаконично, наелектризирано, а чрез едно леко архаично вмъкване на мислите на действащите лица се улавя тяхната интровертност и болезнена чувствителност. В дребните им жестове авторът е вложил десетки говорещи емоционални знаци. Многократното използване на глаголи, изразяващи гледане - фиксиране, стрелкане с очи, упоритото втренчване на Адриана в обекта на желанието й, подсказват зараждането на взаимен интерес. Д. Димов внушава и зараждащото се физическо привличане помежду им. Зървайки за първи път Адриана на моста, Адамов не усеща агресивност, а го облъхна приятното чувство, което събуждаше в тялото му погледът на Мария. Интересно е, че още в този начален етап авторът дискретно поставя знак на равенство между чувствана на двете жени към Адамов. Вероятно, търсената символика е, че очите на любовта са едни и същи добри, виждащи пред себе си идеал и очакващи взаимност. Или, ако си послужа с думите М. Деги поезията, както и любовта залага всичко на знаци (Деги: 1966). С много вещина, Д. Димов разгадава тези знаци, като се интересува от дълбоко стаените мисли и преживявания на героите. Много чувствено той предава виждането на Адриана за Адамов неговата личност приличаше на коктейл, който човек трябваше да изпие наведнъж, за да изпита акорд от множество усещания. Действително, той е сложна сплав от гордост, толерантност и романтизъм, но и от черти, въплъщаващи мъжествеността - твърдост, неотстъпчивост и дори лека ироничност в общуването с нежния пол. Това обаче, което я привлича особено у този непознат, е неговото неподчинение и волята му да отстоява направения избор има рефлекс на силен мъж, който се готвеше за отбрана той държеше на годеницата си, на дребното русо момиче, което навярно обичаше. Наистина в сцената на моста двамата главни герои - Адриана и Адамов взаимно се преценяват само чрез няколко погледа и кратки въпроси/отговори, сякаш заредени със статично електричество. Същинското им опознаване става обаче чрез неизречените фрази.

Сякаш времето спира на тази площадка, високо във въздуха, близо до слънцето и небето, Адриана разбира, че харесваният от нея мъж освен физическа привлекателност, притежава чувство за достойнство и способност без да наранява да преодолява опитите й за надмощие. Избраният от автора естествен природен фон крие ясна символика - сред прозрачния въздух се най-пълно се проявяват чертите, които човек в ежедневието си се стреми да прикрие. За пръв път Адриана, свикнала на безпрекословно обожание и подчинение, среща твърд отпор. Да, той е с характер- помисли си тя още веднъж като срещна за трети път неговия спокоен, невъзмутим поглед. В майсторски обрисуваната от Д. Димов къса драма с погледи е стаен цял вулкан от страсти. Последвалият скок на Адрианиният брат Черненко във водата също е описан с дълбок психологизъм - той не само физически пада от височина, но и сякаш потъва в дълбините на едно съкровено чувство. Внушението за човешката душа като бездна е постигнато много фино, без сравнения и дълги описания, а единствено чрез действието, което сега вече се развива в бърз каданс. Скокът и ужасът от евентуално удавяне на Червенко са представени живо и динамично, като се постига реално усещане за грозяща беда. Сцената е твърде важна и определяща за целия по-нататъшен ход на повествованието. Тя интонационно предопределя авантюра между Адриана и Адамов - ако се вгледаме по-внимателно дори в сходното звучене на имената им има нещо общо и символично, усещане за преплитане и взаимна устременост. Подобно на сирените от древногръцката митология, наследили от баща си - Ахелой стремежа към стихийността, а от майка си - чудния глас и от скалите омайвали пътниците с песните си (Батаклиев: 1985, 143), Адриана се изправя на площадката на моста и омагьосва избраника си. Като съвременна сирена, тя въздейства хипнотично с гласа и с очите си. В този епизод тя наистина напомня древно митологично същество, толкова стаена страст, желание и магнетизъм е въплътил в образа й Д. Димов.

Любопитен и изпреварващ с десетилетия поставянето на подобен проблем е един пасаж в романа, предшестващ случката на моста. За пръв път в българската литература Д. Димов си позволява едно леко пародийно, но изключително проникновено наблюдение върху опитите за оценка на красотата. Отхвърляйки клишетата, налагащи се още в средата на ХХ век, той прозира като илюзия комичните спорове на естетическия синедрион на плажа за идеалните женски пропорции. Със самото си появяване, Адриана налага своята индивидуалност и привлича като магнит всички погледи и възторзи. Без да е съвършена, тя притежава квинтесенцията на женствеността неуловимост и дързост, която свети в зелените й очи. Д. Димов застъпва тезата, че красотата е непресторена индивидуалност. Само момичето от периферията не почувства завист. Тя веднага прецени, че широчината на бюста й, умножен по дължината на гърба и разделен на три, няма да даде нормата, посочена в американското списание. Колко свеж хумор и ирония се таят в така предадените мисли на съперничките на Адриана по неин адрес. За жалост, тези думи са излезли от страниците на някое днешно женско модно списание. Авторът е предусетил ефимерността на тези изчисления и с фино изградения като контрапункт на баналността образ на Адриана показва виждането си красотата като естествен природен дар.

Подобен привидно лек, но не щадящ обществените недъзи хумор, впоследствие той използва, за да обрисува интелигентските среди в тогавашна България. С нескрита ирония авторът е предал болезненият стремеж на млади поети, неуспели писатели и художници за материално облагодетелстване и сключване на изгодни бракове по сметка. Противопоставяйки меланхоличността на Адриана и умората й от този псевдоелит, авторът изтъква нейната интелигентност и неприспособимост към подобна среда. Тя мечтае за искрено, непресторено общуване, без фалш, кухи фрази и ласкателства. Съвсем кратко, в стила на О. Уайлд, Д. Димов показва часовете на смъртна скука на Адриана - тя се развлича сред поети и художници, твърдящи, че обичат страданието. Същевременно, това което наистина ги пленява е физическата й красота, а не талантът й за рисуване, за който твърдят, че уж притежава. Тия хора предпочитаха да идват у нея, защото бе млада и красива, не им четеше стихове, облечена в бяла туника и поне не дрънкаше глупости, когато им показваше платната си. Невероятно прозрение на Д. Димов, който по всяка вероятност е познавал твърде добре средите на българския писателски и културен елит, скован в маската на лъжата.
Интересна фигура в любовния триъгълник е плътният образ на годеницата на Адамов - Мария. Още в началото авторът я е обрисувал твърде поетично, подсказвайки черти от характера й чрез физическия й облик: в мъничката руса фигурка имаше нещо леко и прозрачно, като цвете на акварелен портрет. Мария притежава спокойствие и уравновесеност, а подчертаването на външната й миниатюрност навява усещане за крехкост и нужда от закрила. Макар и от беден произход, тя има финес в обличането и в държанието си, с които очарова. Представена е естествената й доброта и грижовност към околните. Всеки ден тя носи на годеника си обяд на работата му, обича да му прави малки, но искрени подаръци, макар явно да не разполага с излишни средства. Любовта й е чиста, дори детинска, ежедневните си разговори с него тя започва с Обичаш ли ме?. Същевременно, с няколко думи Д. Димов е предал жизнеността, но и известна ограниченост в тези отношения между двамата се завърза обикновеният, мил и безсъдържателен разговор. Последното прилагателно вече таи оттенъка на скука и установила се рутина. Нахлуването на Адриана в идиличния им живот ще накара Мария да прояви и борбеност, когато първи път се оказва увлечена в съревнование за сърцето на годеника си. Едно привидно небрежно изпуснато изречение още в началото на романа пък свидетелства за волевия й характер: Тя го погледна замислено със своите нежни, сини очи, после заби ноктите в ръката му, подсказващо за известна двойнственост у Мария. Глаголът заби тук има нюанс за притежание и вкопчване в другия. Д. Димов проявява несравнимо майсторство и при доразвиване на образа й. Посредством само две, невероятно проникновени фрази той изтъква, онова което Мария не притежава и заради чиято липса, Адамов, въпреки обичта си към нея, ще копнее за близостта на Адриана: И той я намрази заради мъката, която му причини с очите си, и заради смута и колебанията, в които хвърли душата му. Но не я ли намрази още и за това, че тя бе разкошен узрял плод на живота до някаква огромна пропаст и до който съществуването на Мария никога нямаше да му позволи да достигне? Кристално ясно е прозряна разликата в темперамента на двете съпернички - тихата, всеотдайна и разумна Мария никога няма да успее да доведе Адамов до онези мамещи бездни, до които човешкия дух мечтае да се докосне. Тя е нежна, любяща, но именно в нейната земност, се крие и известна ограниченост. Могат да се потърсят аналогии у Бодлеровите герои, по-специално този от Желанието на художника, копнеещ както и Адамов не за спокойна и кротка любима, която да нарисува, а за фаталната дама, обсебила ума му (Бодлер 1991, 413-414). Поетът я представя изцяло в мрачни краски, сравнява я с черно слънце, доминиращото в нея тъмно, не само като цвят, но и като сетивност и настроения. Същевременно признава, че именно хищната й любов и непреклонна воля го пленяват. Безнадеждно влечение към пагубната красота и мечти не за бялата луна на идилиите, подобна на студена годеница, а за злокобната и замайваща луна, изскочила в бурна нощ, излъчва тази невероятна поема в проза. Героите на Д. Димов също като Бодлеровите се стремят към авантюри, макар да предусещат, че ще им донесат беди. Такива са и Адриана, и Адамов, а до голяма степен и братът на Адриана - Червенко. И тримата са склонни да се поддадат на силни емоции, да загърбват рационалното, за да изживеят една страст до дъно. Адриана е по женски дръзка, Адамов носи чертите на мъжкия авантюризъм по-стаен и обмислен като поведение, докато у Червенко на преден план е момчешкият плам и чистотата на чувствата, на моменти у него дори прозират рицарски черти - той се притеснява от одумките на околните за сестра му, сам я кори, но неотлъчно, като верен оръженосец прикрива постъпките й. Преди да скочи от моста, той неколкократно има предчувствие за нещо фатално и лошо, в което ще потъне, краката му се подкосяват при вида на пропастта. Интересен художествен похват е описанието на морската бездна, която го поглъща след скока - като дълбока пропаст, но с цветовете на Адрианините очи, в които Червенко сякаш буквално потъва - тъмнозелени вълни в ивици от бяла пяна. Озовал се на дъното, в почти безтегловно състояние между живота и смъртта, той мисли единствено за сестра си за нейните хубави, тайнствени очи. Колко страст и копнеж се крият в тези редове. В постъпката му има несъмнено кавалерство, но и един по-дълбок нюанс - на някакво аморфно чувство, родеещо се с чисто любовното.

С голяма вещина, Д. Димов е разработил класически познатите стадии на привличане между Адриана и Адамов - преходът от първоначално харесване и физическо желание към появата на мисълта за другия - отразена в преобразяването във външното поведение и в най-съкровените помисли и копнежи. Като че ли най-релефно се виждат промените у мичман Адамов - преминал през целия спектър и полярност на чувствата, постепенно той започва да усеща и да цени у Адриана меланхоличността и необикновената чувствителност. Когато, във Военния клуб чува разговорите на колегите си и намеците им за наченките на истеричност и пристрастеност към алкохола у Адриана, Адамов искрено се натъжава и страда за нея. Той приема думите не като пикантна клюка, а ги преживява с болка, заради зародилата се вече любов. Реакцията му е предадена от Д. Димов максимално експресивно и лаконично - Адамов потрепера леко. Влюбеността му обаче проличава най-ясно в суетенето и в мислите му в момента, когато се приготвя за предстоящото гостуване у Адриана. Ще си позволя да приведа един по-дълъг пасаж, показващ съпротивата на Адамов към обсебващото го вече силно чувство. Текстът ясно показва и авторското схващане за любовта като една от най-прекрасните и окриляващи човешки страсти но след драмата на моста, след нейното идване с Мария, което приличаше на разкаяние, той виждаше Адриана в друга светлина. Тя си оставаше все тъй някак горчиво прекрасна, привлекателна по особен начин с бледото лице и зеленикавия фосфорен блясък на очите си. Само че сега тя изглеждаше странно мека и когато го покани в къщи, него и Мария, гласът й звучеше почти умолително. Каква промяна бе станала с нея?... Тя го привличаше по чувствен и тревожен начин, който го изпълваше с трескаво вълнение, с убеждението, че животът му почваше да тече с истинската си пълнота, откакто я видя за първи път, и че всичко, което бе преживял досега с други жени, приличаше на леко пролетно вълнение пред страстите на знойно лято. В съвременната литература се е наложила тенденцията мислите на героите да не се представят и макар да звучи леко архаично, именно този пасаж у Д. Димов ни оставя без дъх. Толкова простичко и красиво той е успял да каже най-същественото! Едва ли в друг български роман има подобно чувствено описание на привличането между двама души в сетивен и в духовен аспект! В него прозира идеята, че любовта наистина променя хората и ги прави по-различни. Ясно е каква е промяната, станала с Адриана - с едно-единствено прилагателно, при това възможно най-непретенциозното мека, Д. Димов постига съвършеното описание на влюбения човек, който като че ли изгубва дори физическата си форма. Не е ли именно това ново, одухотворено състояние, за което пише Ж. Мишел Молпоа в анализа си за Ъглови стълбове на А. Мишо флуидно същество, плувец, мечтател, не тежащо повече от пламък или пяна и въпреки това страдащо, което обитава в несекващия поток на секундите(Молпоа: 2002, 87). Твърде съществена е метаморфозата на Адриана, вследствие окриляването от любовта. При гостуването си у капитана, след случката на моста, тя съвсем по детски, с много нежност му избира подарък и се спира на неголям шоколад. С този дребен, но многозначителен детайл, Д. Димов я представя отново като малкото момиченце, каквото е била в детството си и подарявала играчките си на работническите деца. При срещата им Адриана искрено се вълнува от контузията на Адамов, първият й въпрос е Как е кракът ви?. Предадена е загрижеността й на обичаща жена, в гласа й вече има меланхолични нотки.
В романа си Д. Димов обрисува съвсем равностойно и Мария, с респект към чистотата и искреността на любовта й. Особено интересно е описанието на увереното й държание в сладкарницата, при запознанството с богатия баща на Адриана, на когото тя не отстъпва по финес и обноски. С много симпатия, авторът представя положителното впечатление, което оставя годеницата на Адамов всичко у нея бе дребно, но свежо, хармонично, прекрасно. Освен приятна външност и обноски, Мария притежава и изразено чувство за чест и достойнство. Тя е свикнала да се бори за всичко в живота, без да бяга от трудностите и предизвикателствата, има твърд, прагматичен и дори жилав характер. Важен ключ за вникване в образа й е следното заключение: Това малко създание бе твърде фино и приемаше сраженията лоялно. Хладно, с премерени и точни изрази, Мария не позволява нито на Адриана, нито на баща й да получат превъзходство над нея и годеника й. Същевременно, с фина ирония авторът е предал чувствата на двете съпернички, откроявайки типично женската дребнавост в оценките, които те взаимно си правят. Мария нарича жестовете на Адриана пошли, макар те далеч да не са такива, Адриана пък й измисля прозвището малката невестулка. При това мислите им са вмъкнати естествено, без какъвто и да е дидактизъм, като се съхранява достойнството и на двете страни.

Във финалния епизод на романа ясно се предусеща зреещата буря и неминуемият триумф на Адриана. Д. Димов показва грижовните приготовления на Адамов и бързането му за срещата с Адриана в сладкарницата. Тук той провежда един преизпълнен с нежност и обич разговор с новопоявилата се в живота му жена. В думите му има състрадание и разбиране към драмата на Адриана, от тях блика любовен копнеж. Вие нямате особено щастлив изглед, след което с добра и ведра усмивка й казва, че прилича на човек, който излиза от бар. Той се тревожи за пиенето й, но и говори искрено, не толкова като мъж, а като приятел, желаещ да подаде ръка. Невероятен лиризъм е стаен в диалога им, а репликите на Адриана са оцветени с дълбока тъга. Сцената на пътуването с автомобила към имението пък майсторски внушава очаквания съспенс. Зад разменените в колата привидно незначителни фрази, в скоби, леко архаично, авторът е откроил същинските мисли на тримата участници Адамов, Мария и Адриана. С невероятно съвършенство той е уловил афекта и напрежението между двете жени. Именно в колата, с любовта си към високите скорости и развятата волно коса, Адриана отново изпъква като същество, теглено към бездните. Опасното пътуване, както преди това скокът във водата, подсказва наближаването на драматични събития. Повече със сърцето, отколкото с разума си сега Мария проумява, че силата на Адриана е в нейната душевност, а не толкова във физическата й красота Мария на свой ред анализираше зараждането на любовта им с горчивата пасивност на ревността си. Много проникновено Д. Димов е доловил зараждащата се злоба в сърцето на пренебрегната жена, която вече започва да търси в съперничката си физически недостатъци забелязва разрошената й коса, поувяхналата кожа на Адриана, повечето й години първите белези на отминаваща младост.

Романът на Д. Димов завършва с пристигането на Адриана и гостите й в имението. Любопитен е моментът, в който Адриана кани Мария да поосвежат прическите си. Именно в тази сцена за сетен път се проявява прагматизма на Мария. За разлика от фриволната Адриана, носеща леко и непринудено косите си, тя оформя прическата си сама, без да ползва фризьори, като я навива всяка вечер с хартия. Освен че показва практичността й на момиче от народа, вмъкнатият характерен детайл представя Мария като здраво стъпила на земята, тя не прави излишни разходи за своята външност в угода на суетата. Мария приготвяше косата си по един особен и траен начин без разноски и само от любезност приема предложението на Адриана да оправят косите си. Този последен, твърде важен елемент ще бъде и един от мостовете към разгадаването и анализ на образа й, развит в романа Адриана на Т. Димова. От друга страна, небрежната и развята от вятъра коса на Адриана подсилва еротизма в облика й, подготвя ни за наближаването на нов скок в бездна.

Макар и незавършен, Роман без заглавие е светла, искряща от емоции балада за най-съкровените човешки чувства, книга, пропита с много страст и преклонение пред чувствеността. Колкото и простичко да звучи в нея е разказана една горчиво-сладка като героинята Адриана любовна приказка, която се чете на един дъх. Държа особено на думата разказва, а не обяснява или поучава. Именно затова тя завладява ума и сърцето и не те оставя и за миг безразличен. В най-пълна степен романът притежава онези същностни черти на разказването, предадени по следния начин от френски есеист П. Кинар - ако речта притежаваше семантичен смисъл, то щастието би било нейният глас, а източник - изтръгнатият от удоволствието вик (Кинар 2002, 66).
* * *

Т. Димова започва романа си Адриана с уверението, че написването му е било предизвикано основно от любов към баща й и заради интереса да бъде завършена сюжетната линия и занимаващите съзнанието на авторката герои от романа на Д. Димов. Успява ли обаче тя да се справи с тази нелека задача? Макар продължението да не е разбира се автоматично, а по-скоро нейна визия за това как би изглеждал Роман без заглавие при това с главна героиня, живееща в съвсем друго време, все пак водещо при анализа ще бъде наличието или липса на приемственост и изобщо на тематична близост между двете книги. В следващия непретенциозен текст ще изхождам от принципа за търсене на яснота, връзки и континюитет, още повече че в случая те са задължителни, тъй като заявлението на книгата е да бъде своеобразно продължение, а не автономно произведение, при което, естествено авторът не би бил сковаван от никакви зададени сюжетни линии, стил и образи на основните герои.
Сюжетна линия. Повествованието в Адриана е твърде различно от това в Роман без заглавие на Д. Димов. Формално, сюжетът представлява преразказ на любовната история от името на нова героиня - Юра. Така избраният подход - разказ в разказа, не е необичаен, дори носи оттенъка на различен поглед върху събитията. Подобна форма на вплитане на един разказ в друг е познат прийом и е наречен обрамчване (Тодоров 1985: 50), при което обрамчващият разказ се превръща в разказ за един разказ. Героите в общи линии се запазват, но се включват и нови персонажи, които допълват и пречупват историята през своя поглед. Началото на Адриана е безспорно интригуващо. По твърде необичаен начин героинята Юра се запознава с едни от най-важните хора в живота си - Симеон и Адриана. Срещата в бюрото за наемане на работа на Симеон е описана динамично и с лаконизъм. Съспенсът в нея е привиден, има немалка доза хумор, към ситуацията е погледнато с леко намигване. След обещаващата завръзка обаче, започва твърде сериозно отклонение и дори пълно изоставяне на Димовия сюжет - а именно любовният триъгълник от първия роман. Тази начална диспропорция между двата текста, е не само формална, но и структурна и води до отлагане на решаването на заложения емоционален конфликт. В тази връзка ще приведа възгледа на Кинар за интригата - същинската интрига според него, както е смятал още Аристотел за древната трагедия, се изразява в майсторството на свързване и развързване на даден конфликт - desis u lysis (Кинар 2002: 66). В Роман без заглавие завързването на интригата е направено още в началните страници, действието е доведено почти до кулминация, дали обаче в книгата-продължение се постига очакваното развързване? Чак от около стотната страница, което е близо 2/3 от обема й, започва да се гради продължение на историята от първия роман. В случая дори няма същинско обрамчване на един разказ с друг, тъй като обрамчващата част на практика не е разказ, а дълги размисли със скачания от тема в тема. Преди да се направи опит за продължение на кулминацията от историята на Д. Димов, са описани всевъзможни дразнещи авторката, но по никакъв начин несвързани с романа-първообраз теми като: кичозните абитуриентски балове, злият образ на мащехите, говорещи на северозападен диалект и още редица странични теми, присъстващи в съвременния ни бит, но нямащи много общо с действителността от средата на ХХ в. и за които е трудно да предположим, че авторът би се изказал по подобен краен начин. При това повечето негативни преценки са изречени от младата героиня Юра и приятелят й писател. Макар и двамата да са представени като жизнерадостни и оптимисти, а самата Юра да е белязана с йероглифа на щастието, от думите им струи негативизъм и черногледство. Странно е например твърде саркастичното отношение на представената като нежна и крехка героиня Юра към втората съпруга на баща си. Описана гротескно и с високомерие, тази клета втора съпруга има основна вина в следното: нямаше нищо, което да харесаш, или да не харесаш... абсолютно нищо освен нейната безспорна северозападност. Освен видимо отдалечаване от сюжетната линия на Роман без заглавие, тук се наблюдава и срив със стила и изказа на Д. Димов, характеризиращ се с благост и извисеност над делничното. Вмъкнат е и цял пасаж за отвращението на Юриния приятел към нахалните хора, избързващи на светофарите, разпитващи авторите за хонорари и за цените на костюмите им, теми, твърде нетипични за средата на миналия век и изкуствено вписани в новия роман. Споменах за финото метафорично писане и създаване на типови персонажи в творчеството на Д. Димов. Подобен финес за жалост липсва в книгата Адриана, където акцентът е поставен изключително върху битовизмите и типично български проблеми, което значително стеснява тематиката и отнема естествената лекота. Изрично е указан градът, в който се срещат тримата участници в любовния триъгълник Варна, а редица бегло маркирани елементи в романа на Д. Димов, с които авторът цели да докосне и подтикне въображението на читателя, тук са разтълкувани и детайлно разяснени. Най-ярък пример в това отношение са изводите във връзка със сюжетите на Адрианините картини. Ако при Д. Димов внушението е за произведения, рисувани от страдащ, търсещ човек, но с подчертаване ролята на артсредите, в които се движи: пропаднали е малко да се каже...Просто смахнати. Всеки от тях се мисли за гений, а не върши нищо... Ядат, пият, това е. Той само загатва състоянието й на безтегловност и отчаяние в подобно обкръжение. У Т. Димова обаче нещата са диаметрално различни - тя вмъква редица натуралистични детайли за картините, с което цели да внуши деградиралия морален облик на самата Адриана. Изображенията върху тях се повтарят и представляват порочни хора, с човешки лица, но с животинско излъчване. Метафорите на Д. Димов за хора, приличат на вампири или на изтезавани от палач, тя разяснява надълго и широко, като заключава, че самата Адриана била твърде порочна, което си личало от картините й. Дори се намеква за содомистки изображения и брутални сцени. Тук смятам, че се налага въпросът нужно ли е да се обяснява по подобен начин изкуството и да се извежда права пропорционалност между създател/пресъздадена тематика? Доколко е правдиво буквалното му схващане като отражение на мислите и идеите на създателя си, и не би ли се стигнало чрез подобни тълкования до заключение, че експресионистите като например немският художник Ф. фон Щук, да не говорим за по-ранния Гоя, пресъздали порочните глъбини на човешката душа, са били твърде зли и безнравствени хора, а не че чрез сюжетите в творчеството си те са прозрели и изобличили човешките недъзи? Във вече цитираното изследване на Цв. Тодоров е предложена една от най-прекрасните дефиниции за отношенията между създател и произведение, а именно, че изкуството не следва и не възпроизвежда действителността, подражавайки й, а самото произведение на изкуството е изначално, в него вторичното се превръща в единственото първично, следователно не може да се разглежда като огледален образ на авторските преживявания и битие ( Тодоров 1985: 125 ).
Стил. Прави впечатление, че за разлика от нюансираното щрихиране на чертите на героите у Д. Димов, в романа Адриана ударението е остро, набляга се на конкретните детайли, които подробно се обясняват, без да се остави свобода за възприятията на читателя. Ефектът от този дидактичен тиранизъм е схематизиране на героите и опростяване на авторския замисъл и внушения. Същевременно плавната реч на авторката от началните страници на книгата й постепенно става все по-агресивна, а тонът - безапелационен. В оценките на персонажите и описваните събития личи силно менторство. Лаконичния стил на Д. Димов е заменен от безкрайно дълги фрази, завършващи често с повторението на името на Юриния приятел - Теодор. Вероятно чрез тях авторката е искала да създаде усещане за откровение и известна музикалност на речта, но реалният резултат от конструиран с подобни фрази текст е по-скоро усещането за невъзможност за фокусиране около ясен сюжетен център. Освен че разтегля действието и го разводнява, този стилов подход никак не допринася за развързване на темата. Слабост на книгата на Т. Димова е не просто решението й да се изразява по подобен причудлив и далеч от естествената реч начин, а диалогът (доколкото изобщо го има), да се вписва в текста, без наличие на пряка реч.
Бездиалоговият изказ е често използван прийом - например от белгийския писател Ж-Ф.Тусен, съумял в романите си без никаква пряка реч да предаде вълнуващо страстта и дори раздялата между двама любовници (Тусен 2002). Този ефект е постигнат чрез чувственото разказване на една любовна история, в която всеки предмет се превръща в символ и заговаря за страстта и пряката реч между героите наистина се оказва излишна. Резултатът обаче опира да майсторството да го направиш, до силата на внушението, което при добра концепция може да се осъществи и без спазване на пунктуационните правила и придържане към традиционната лексика. В повествованието на Адриана, както ще се опитам да докажа, липсва същинска история, части от сюжетната линия от романа на Д. Димов фриволно се смесват и наслагват върху мислите на авторката по всякакви житейски теми, от което се получава своеобразна литературна сплав, но не и роман-продължение.

Тематични различия. Между двете книги съществува и сериозен дисбаланс при представяне на действителността и възгледите на основните персонажи. Както вече изтъкнах, у Д. Димов социалният фон е по-скоро неутрален, без акцентиране върху резки диспропорции в бита на героите. Това вероятно изразява схващането му, че конфликтите се коренят по-скоро в човешката душа, а не са функция на обкръжаващия свят и обществен строй. При леко абстрахиране, действието в Роман без заглавие , би могло да протича както на българското Черноморие, на Лазурния бряг, или в който и да е град и държава през 40-50-те г. на миналия век. Създава се представа за повторяемост на човешките съдби и ситуации, както и за вечното репродуциране на дадени модели на поведение. Дори когато засяга теми от обществения живот, той използва лек и добронамерен хумор. Така например, описвайки флиртовете на плажа и честите изневери, наблюдавани от спасителя на баните - Адамов, Д. Димов сякаш създава една умалена картина на отношенията мъже/жени и лаконично, с тъжен, но и опрощаващ хумор, възкликва: Общо взето на плажа не ставаха големи безобразия. Процентът на уличните жени бе малък, което се дължеше на конкуренцията на порядъчните. Изказът му е семпъл, кратък и с дълбочината на афоризъм. По подобен ироничен начин, е разкрита и съмнителната тежест на дипломите за образование в престижните колежи, наречени наивен документ за ценни качества, mаturty u selt reliance, които според американските схващания й даваха възможност [на Адриана] да стане от секретарка на парвеню до благородна леди. Речта му тече мигновено, като ток и същевременно с нюанс на споделяне с леко намигване. Читателят на Роман без заглавие се чувства потопен в наглед спокоен, дори идиличен свят, в който действието се развива плавно и единствено страстите на героите създават напрежение. Нещо повече - в текста липсват индикации за социалните възгледи на главните действащи лица, или те са предадени само контекстно. В началото дискретно е подсказано, че за да събере нужните пари за бъдещия им, очевидно неохолен съпружески живот с Мария, Адамов се е съгласил да работи през лятото като началник на спасителна команда. Описвайки бита на обикновените хора обаче, Д. Димов по-скоро търси внушение за характера на персонажа си - подчертава неговата мъжественост, това че не проявява снобизъм и не се отказва от допълнителен доход, макар и от по-непрестижна работа. Чрез този дребен детайл със социален привкус, той е подсказал отговорния и лоялен характер на Адамов, а не толкова социалния му статус. Къщата, в която живее героинята му Мария, заедно с многолюдното си семейство малки братчета, роднини, за които тя се грижи, е наистина доста по-бедна, ежедневието им е отрудено и налага сериозни лишения, но и тук е изтъкната една по-скоро оптимистична черта от битието им - едноетажна и схлупена къщурка, близо до пристанището, в която митническият чиновник живееше под наем бе твърде тясна за семейството му. Въпреки теснотията многолюдното семейство живееше в хармония и парите стигаха, защото всички бяха здрави, а Мария проявяваше чудеса от изобретателност при покупките и готвенето. Никъде в произведението героите не декларират недоволство от начина си на живот. С голяма симпатия и Мария, и Адамов, и помощникът му мулат са изобразени като не заможни, но честни и достойни хора, които се справят с живота и не се оплакват . За сметка на това, книгата Адриана е изпълнена със социалнообагрени размишления. При разговорите между Адриана и Юра, възрастната старица се впуска в дълги тиради, които смайват с негативния си тон. Според авторката, Адриана никак не одобрявала това, което се случвало в България в момента. След няколко общи и схематично звучащи обвинения към политицит, Т. Димова влага в устата на Адриана следното прозрение за населението: да оставят българите да правят каквото си искат... да ги оставят спокойно да удовлетворяват природните си необходимости - лъжене, крадене, убиване, лъжесвидетелстване, прелюбодеяние, кръвосмешение, неуважение към родителите, кланяне на различни богове. Към тази странна констатация впоследствие се добавя, че малцина били онези, които се отличавали от общата картина и при това те не живеели дълго! След което следва поредица от мрачни пророчества за страната, завършващи с твърдения, че младите хора не бивало да остават в страната, тъй като всичко, което тук се докосвало до младите хора прилича на докосване на мъртвешки и прокажени ръце, които носят светкавична зараза и инфектиране. Оставям този цитат без коментар, само ще посоча, че в романа на Д. Димов, героинята му Адриана не е проявявала някаква позиция към обществения живот и морал и тези нелепи излияния са като кръпка в иначе твърде виталния й дори на стари години образ! Естествено, те са позиция на авторката Т. Димова и нека читателят сам оцени резонността на подобен сарказъм и социален негативизъм. За жалост, в близо половината от книгата й доминира именно социален, вместо емоционален контекст, което поставя сериозния въпрос - дали смислово и стилово тя наистина следва първообраза си? Ярка социална патетика струи и в друг пасаж, в които Адриана критикува пошлите стремежи на съвременния човек, чийто дух бил принизен и не успявал да се освободи от земните окови и да полети, а изживявал дните си в дълбаене на къртичини. Зад наглед възвишените стремежи обаче, като причина за неполитането като птичка към небето, където било същинското място на човек, е посочено желанието му за интензивен труд, построяване на къща, продължаването на занаятите на прадедите, отглеждането на деца, грижите за образованието им и други вменени като принизяващи хората дейности, каращи ни да се зачудим в какво точно се изразява порива към духовна извисеност, ако на практика повечето земни радости и компоненти на простичкото човешко щастие се оказват пречка пред извисеността? Тук няма да се спирам повече на този прелюбопитен текст, оспорващ естествените стремежи и мотивите на индивида за изява. С оглед съпоставителния анализ по-съществено е, че подобни размисли накъсват структурата на книгата, започната и заявена като продължение на любовен роман и я изпълват с непривични за оригинала внушения. В този ред на мисли ще си позволя да приведа думите на Марк-Аврелий, владетелят-философ относно следването на вътрешната логика при писане Нито като вършиш нещо, го провлачвай, нито като разговаряш, набърквай всякакви неща, нито допускай мислите ти да блуждаят, нито душата ти да се свие напълно или да изскочи вън от себе си, нито да те погълнат житейските дела (Марк Аврелий 1997: 85). Забележителни слова на писател-прагматик, радетел за максимална лаконичност и съблюдаване на причинно-следствените връзки в изложението! Изкуственото вмъкване в Адриана на политически, обществени и народопсихологически теми като посочените, не само че не допринася за яснота на изложението, а излишно го разводнява и банализира.

Герои. Наред с изброените недостатъци, книгата има и несъмнени достижения. Така например представянето на Адриана, вече на солидна възраст, е твърде необичайно и интересно. Разликата в образа й във втората книга не се дължи на неизбежните външни промени, настъпили у героинята с възрастта. Същинската промяна личи най-ясно в очите й - превърнати в неин основен символ в книгата на Д. Димов. Тези очи, запленили толкова мъже, тук са представени особено някога били имали някакъв цвят, зелен както по-късно разбрала, тогава, обаче, били почти бели. Много големи за малкото личице, необичайно големи за това малко, свито, спаружено личице. Единствено в проницателните им и присмехулни зеници продължава да свети духът и ярката мисъл на героинята. Неколкократно авторката подчертава тяхната живост, доброта и одухотвореност. Метаморфозата на станалите прословути с магнетичния си зелен цвят очи на младата Адриана показва вглъбяване. Този преход към духовното е предаден с нежност и твърде лирично. В очите на възрастната Адриана прозират мъдростта и покаянието, погледът е обърнат навътре към себе си и затова е важен не изгледа им, а усещането за катарзис след една нейна симптоматична среща на чешмата. Адрианините очи притежават нов чар, благост, отразяват живата радост, а живота й през последните три месеца от земния й път е сравнен твърде поетично с езеро огромно и спокойно езеро, обвито в прозрачна мъгла. Спокойствие, духовно просветление се излъчва от тази достолепна дама, в която същевременно продължава да дреме детинското, дръзкото. Дори в годините на двете - в първия роман Адриана е била на 29, а сега е на 93 г., личи известна символика, изразена чрез обръщането на цифрите, както се завърта колелото на живота. Този обаятелен, топъл образ, дружелюбно настроен към младата героиня Юра, наистина впечатлява. В него прозира героинята от първия роман, запазила неординерния си дух - самата Адриана настойчиво заявява пред момичето, че най-много от всичко обичам да лежа гола на плажа през лятото. Породилото се между двете приятелство е описано с нежност и симпатия. Скоро обаче в образа на Адриана настъпват сериозни промени - твърде странни са например разсъжденията й, засягащи отношенията мъже/жени. В разговорите си с момичето, тя развива възгледа за преимуществата на жените в морален аспект, както и за невъзможността да съществува хармонична връзка между мъж и жена. Любопитно е и ексцентричното изявление, че нито един мъж не заслужавал никоя жена и ако Бог е бил справедлив щял да измисли за жените трети пол, друго достойно за нея същество. Донякъде този възглед се доближава до създадения от Балзак образ на андрогината в романа му Серафита - безполов индивид, нито мъж, нито жена, същество, извисило се над земните страсти. То се стреми към единение с божественото чрез откъсване от битието и човешките отношения вие имате съществованието, то има живота, вие имате външни сетива, а то няма, то цялото е само вътрешен човек (Балзак 1985: 245 и сл). В книгата Адриана тази идея придобива ярко феминистко звучене и безпардонност. Реално ли е обаче подобни слова да бъдат изречени от героиня като Димовата Адриана? Може ли прекрасна, желана жена като нея, която винаги е била обект на обожание от противоположния пол, да храни дълбок негативизъм към мъжете по принцип? При това сам Димов многократно е изтъквал боготворенето й дори от брат й Червенко - той мислено я нарича твърдо, диамантено създание, русалка със зелени очи, на която служи като автомат. Повече от ясно е, че подобна жена е в симбиоза с мъжката среда и се вписва безпроблемно в мъжкия свят. Като цяло пасажът звучи неубедително и е в силно противоречие с подхода на Д. Димов при разработване на отношенията мъже/жени, предадени в произведенията му като мелодия и естествено привличане. Още повече, в книгата му различните проявления на любовта - между Адамов и Мария; между Адриана и Адамов и дори между Червенко и Адриана са видени като нещо жадувано - мечта, копнеж и емоция, а не като антагонизъм между половете.

Най-спорна от гледна точка на текстовия континюитет обаче е сцената, пресъздаваща сексуалния акт между Адриана и Адамов. В книгата Адриана празненството в дома на героинята е обрисувано в мрачни и дори зловещи тонове. Любовната сцена помежду им наподобява по-скоро мистичен вуду ритуал, а не любовен акт. Едва ли в българската литература има друг по-нелеп и абсурден пример за представяне на еротична сцена, каквато е доброволният сексуален акт между двама души. Внушението е за нещо чудовищно, разтърсващо, грозно и оскверняващо. Съмнително е доколко самият Д. Димов, възпял любовта и човешкия копнеж, би описал по подобен начин дори една невъзможна и гибелна любов. Нерядко в романа си той е подчертавал, че освен че се привличат физически, Адамов и Адриана имат и редица общи черти в характерите си на мечтатели и търсачи на необикновеното. Плавно постигнатият в изложението му съспенс пък ясно показва, че преживяването е очаквано и от двамата с нетърпение. Чрез мислите на Мария, Димов много фино подсказва как вижда авантюрата им: при това в приключението им щеше да има нещо ново и за двамата..., което щеше да бъде силно, приятно и незабравимо. И образът й щеше да остане завинаги в паметта му. Съвсем непревзето той разкрива очакването на акта и важността му и за Адриана, и за Адамов. В принизяването му в книгата Адриана и в демонизирането на греховната любов прозвучават фалшиви нотки. Представянето на еротичната сцена чрез акцент върху последствията е предпоставяне на събитията. Това сериозно нарушава повествователната логика и утвърждава една ритуална логика - нещата са предопределени, известно е какво е станало и следователно могат да бъдат характеризирани предварително (Тодоров 1985: 84-85 ). В потвърждение на значимостта на еротичното чувство тук ще приведа любопитните разсъжденията на датския философ С. Киргекор. В произведението си Или-или той разшифрова много проникновено смисъла на първите неща, които ни се случват, каквато в случая се явява и еротичната сцена между Адриана и Адамов. Киргегор изтъква следната важна специфика: в първите неща се крие тържественост, голямо очакване и предусещане на щастието. Първото е нещо, което преследваш, единствено искаш. Същевременно той твърди, че влюбеността носи със себе си просветление, боготворение, които се запазват за цял живот. Привежда и пример от Евангелието, че дори на грешницата, която обичала много, били опростени греховете и над нея засияла светлина. Изобщо той доказва, че независимо от характера си, любовта дарява с чувството за вечност и извисяване (Киркегор 1991: 44-66). На базата на тези размисли, смятам, че любовната сцена в Адриана е изневеряваща на повествованието в Роман без заглавие, както и на заложената у всеки човек представа за сексуалния акт като нещо прекрасно, нежно и еуфорично въздигащо.

Сериозно несъответствие между образите в двата текста има и при трактовката на отношенията в любовния триъгълник - на практика най-важната част в романа на Д. Димов. Съперничеството, но и паритета между двете жени, описани брилянтно от Д. Димов е заменено тук с рязък антагонизъм Адриана е обрисувана като арогантна и жестока, за нея Мария не е опонент, тя напълно я игнорира дори не се отнасяла към Мария като към съперница, толкова дребна, безлична, посредствена била тя, приемала я по-скоро за досадна пречка. Този пасаж сериозно променя замисъла на Д. Димов, за който вече стана дума. В нов аспект е видяно и държанието на Адриана към морския капитан вместо емоционално привличане, тя търси в него единствено обект на страстта си. Многократно е повторен терминът канибалско пък като метафора на държанието на двамата спрямо Мария. Появата на Адриана след сексуалния акт - разчорлена, със синини и страшен израз в очите, с което авторката се стреми да подчертае вината на двамата любовници за по-сетнешното самоубийство на Мария, отново е предпоставяне на събитията и звучи нелепо.

Едва след тази симптоматична сцена действието в Адриана поема естествения си ход, без повече отклонения. Могат да се изтъкнат и известни възражения относно идеята за самоубийство на Мария. Естествено, казвайки възражения, те са единствено по линия на междутекстовия анализ тоест дали такава, каквато е представена от Д. Димов Мария би се самоубила? Те се пораждат от съпоставка на изградения в книгата му твърде земен, устойчив и прагматичен образ на Мария. Нееднократно Димов е изтъквал нейната жилавост и е подчертавал отликата й от мнозинството моряшки съпруги. Същевременно я е представил като борбена, жизнена и силно свързана с близките си: Адамов съзнаваше, че тя бе родена да бъде жена на моряк, жена, която можеше да понася търпеливо дългите отсъствия на мъжа си. Тя бе именно жена за него, нежна, вярна и обичаща. Смятам, че Мария от неговото произведение притежава твърдостта, зрелостта и силата да преодолее загубата на любимия си, без това да я опустоши напълно. Или иначе казано - не носи чувството за непоносимост към себе си и съдбата си, тъй характерни за самоубийците, а би открила късче земя, за което да се залови и да продължи. Практичността, активният живот на Мария, ежедневната й грижа и помощ в отглеждането на останалите три деца в къщата и на болни роднини, също е податка за устойчивост на нишките, свързващи я с живота. Въпреки житейските несгоди и тежката физическа работа, тя е ведра и не е развила навик да се оплаква от трудностите - не се боеше никак от живота, изтъква кратко Д. Димов, с което за сетен път, както и във финалната сцена, при която прическата й устоява на вятъра в колата, той рисува облика на уверена в себе си и силна личност. Самоубийството е твърде сложна житейска загадка, не е просто схема за излизане от тежки житейски ситуации, а в най-висша степен разкрива кълбото от емоции на извършващия го човек.

Поведението на Адамов след самоубийството на годеницата му също е предадено схематично и е в пълен разрез със зададените му от Д. Димов черти. Капитанът напуска Адриана и града без всякакви обяснения. Обяснението е, че любовта им била изчезнала в нощта на похотта. Представеният тук образ на слабохарактерен мъж има твърде малко общо с Адамов на Д. Димов. Несъмнено, той е подсказвал неговата емоционалност и способност да се поддаде на любовна авантюра, но нееднократно е подчертавал и други черти - кавалерство, рицарство и мъжественост. Смятам, че неговият Адамов не би изоставил обичаната жена безпардонно, така както не я оставя на моста да скочи сама. Би ли променил той така радикално поведението си до пълно загубване на чувството за чест? Не го ли представил още в самото начало Д.Димов по следния начин: животът го е научил да се справя с всяка работа без подлост и шикалкавене. Дори оценката на началниците му, критикуващи избора му на по-непрестижна работа го откроява като човек с прям и честен характер. Твърде интересна следа, насочваща ни към позицията на Д.Димов за персонажа му според мен е мнението на бащата на Адриана при срещата им в сладкарницата пресъздавайки мислите му, Д. Димов над 10 пъти използва думата спасител. В този интелигентен, снажен и внушаващ доверие мъж той вижда спасител за дъщеря си - разбирано в най-различни аспекти да спаси и съхрани дремещото в нея добро, да я спаси от разрухата и да я спаси чрез любов. Не са ли именно бащите виждащи обективно, най-вярно и непредубедено бъдещето на децата си? Не са ли наистина именно тези думи на Д. Димов важен ключ относно развоя, който е предвиждал за любовния триъгълник? Неслучайно прякорът на Адамов, с който е известен, е тигър, също индиректно подсказващ личностните му качества: чувство за чест, гордост, самостоятелност, борбеност. Всичко това показва сериозно несъответствие между този образ и развитият в Адриана - тук Адамов няма нищо общо с тигър, по-скоро прилича на заек, напуснал безславно сцената. Причината за тази диспропорция можем да търсим в застъпените феминистките идеи в романа Адриана - белязали впрочем целия сюжет.
Финалът на романа Адриана, е решен в мистичен дух и до известна степен напомня Балзаковите идеи за търсене на единение с Бога в Серафита. Действително, Д. Димов е споменал в Роман без заглавие, че героинята му Адриана може би има по-трагична съдба поради устремеността й към абсолютното. Под този термин обаче според мен, той има предвид абсолютното, но схващано не в религиозен контекст. Неговата Адриана търси смисъла на живота не като механичен сбор от съпруг, деца и еснафско благополучие, а се стреми да открие истински партньор и съмишленик в живота - тоест абсолюта като реално и пълнокръвно човешко щастие. Трактовката у Т. Димова се базира на християнските норми - нейната Адриана намира утеха чрез покаяние и след опрощаване на сторения грях. Тя открива общуването с Бога, чрез обръщане на поглед към изключително духовното. Спорно е да се каже реална ли е подобна развръзка най-вече с оглед заложения в първия роман характер на героинята. Личното ми мнение клони по-скоро към търсене на един по-реален и земен абсолют за Адриана, но трактовката на проблема е естествено отворена. Питайки се за причината, поради която самият Д. Димов не е завършил книгата си, допускам, че той вероятно се е стремил да намери оригинален и същевременно правдив начин, по който да разплете възела на страстите между четиримата действащи лица. Дали романът на Т. Димова е успял да стори това, оставям на читателя сам да прецени. Във всеки случаи привнасянето на нетипични религиозни размисли на героинята й Адриана, видяла Спасителя и получила прошка в една бяла февруарска утрин, според мен са в дисонанс с трасирания от Д. Димов витален и по-скоро атеистичен образ на Адриана от първия роман. Разбира се, проблемът за религиозните нагласи у всеки индивид е много деликатен и е трудно да се заключи категорично кой човек е в състояние да се проникне от религиозни идеи. Тук аз няма да се спирам на този аспект, а единствено на естетическата логика на образа. Адриана от романа на Т. Димова се смирява и си възвръща чувството за равновесие. Несъмнено подобен финал е интересен, но струва ми се неиздържан като съдба на героиня в любовен триъгълник, изгаряща от копнеж към обекта на любовта си. Във всеки случай тази развръзка не дава отговор на най-важните въпроси от първата книга, нито представя любовта в нейното естествено човешко развитие и измерения. Вместо спасител като мъжки персонаж, реален и обичан, така както е представен той от Д. Димов, Адриана среща Спасител, но Бог, зад тази подмяна на чистото човешко чувство и желание за споделена любов с мистичното, смятам че стои неспособността да се завърши една чувствена и семпла история правдиво.
За жалост, след прочита на Адриана усещането е по-скоро разочарование от направения опит за продължение. Основната тема в романа на Д. Димов за любовта и страстта не само че не е доразвита, но образите са сериозно деформирани и остават привкус за схематизъм и незавършеност.
На практика Роман без заглавие и Адриана са две твърде различни книги, без сходство помежду си, като общото остава като че ли единствено в имената на главните действащи лица