МЕХАНИЗМИ НА ВЛАСТТА И ДИАЛОГЪТ В ЛИТЕРАТУРНООБРАЗОВАТЕЛНИЯ ДИСКУРС

Румяна Йовева

На всички, които имат кураж да си помислят -
това се отнася и за мен

Този текст обобщава част от тревожните размисли над литературнообразователния дискурс във времето, което наричаме посттоталитарно. Той търси и не намира (поне не изцяло) отговор на въпроса кои са причините за низхождането на образователния процес, в който диалогичността сигурно, но не бавно, замира, въпреки угрижеността на всяка власт (политическа, социална, изпълнителна) за образованието, в частност, за литературното. Той очаква споделеност на провидяното като база за действо - на личността и на институциите, но съзнава утопичността на надеждите.

Властта у нас винаги е създавала нагласа за отрицание и естествено - за посочване на виновници. Като не коментирам повече или по-малко основателните причини за негация и като не се изключвам от категорията на гневно неприемащите безумията в миналото и днес, уточнявам: не отричам тотално образователната система, не съм имала намерение да оскърбявам учители и ученици, да посоча един, двама или повече зли гении на българското училище (министър - заместник-министър; началник - подначалник). Ако се вгледаме в съотношението между различни инстанции, ангажирани с образованието, ще открием и с просто око, че то се вкостява, механизира и така о-без-смисля, о-без-човечава общуването.

Методологическите основания са в изследванията на М. Фуко (Фуко 1992, 1992-А, 1996, 1997, 1998) за властта, за механизмите, чрез които тя се реализира, за взаимовръзката й с други дискурси. Изборът на Фуко е мотивиран както от широтата и многоаспектността при интерпретацията на всеки проблем, който стои в полезрението му, така и от факта, че съсредоточавайки се върху релацията власт - знание, той коментира образованието. Много идеи за работа се съдържат и в коментарите на последователите му (Жил Дельоз, Жан Бодрияр, Франсоа Евалд), както и в изследванията на неговите критици (Р. Бърнстийн). Теоретичната база за диалога е в трудовете на редица философи, които го проблематизират (Х.-Г. Гадамер, М. Бубер, П. Рикьор) и на които съм се позовавала (Йовева 2000).

В този текст властта се мисли като отношение между сили и всяко отношение между сили е властово отношение. Силата никога не е необвързана, нецеленасочена, съществуваща сама за себе си. Тя винаги е във връзка с други сили, т.е. силата е Власт. Упражняването на тази власт-сила води до повече или по-малко позитивни и негативни резултати. Властовите отношения могат да се класифицират в смисъла на действия върху действия, макар че списъкът