Елин Пелин

Мечтатели

Селският доктор, чичо Горан, с възпретнати до колене крачоли на потурите си, с

обрамчена торбичка, гази наведен из реката и търси пиявици. Той върви бавно,

внимателно обръща всеки камък, заспал в спокойната водица, и се взира в нежно

милвания от стуите кадифен пясък по края. Шапката му се е килнала назад и едвам

се крепи на едното му ухо, но той, вдаден в работата си, не намира минутка

време да я поправи и върви наведен с вцепенена шия, пуши с луличката си,

захапана накриво, и търси. Право върху него падат пладнешките лъчи на майското

слънце и по потната риза на гърба му се лепят на рояк малки лъскави мушички,

предвестници на сухо лято.

Така той извървя долът, като се провираше под сведените върби и ракитаци, и

излезе наширокото в ливадите, дето реката тече бавно, разлива се повече и се

пече на слънце между почти голи брегове. Обширните ливади, обрасли в буйна

трева, се смееха под слънцето, щурците сговорно, усърдно и празнично свиреха.

Реката, разгалена от слънцето и поздравлявана от жадната ширине, течеше тихо и

бавно, ласкаеше златния пясък по брега и от време на време подплисуркваше леко,

сякаш въздихваше. И тревите, и цветята наоколо посягаха към нейното освежително

дихание.

Чичо Горан се изправи да разгледа наоколо.

Далечко из ливадите се щурашще човек. На всяка крачка той се спираше и ровеше

дълго с тоягата си из тревата, като че търси нещо.

Чичо Горан турна мокра длан над вежди, гледа го дълго, и като извади лулата от

устата си, извика:

- Рустем, хей, Рустем!

Момъкът се спря сред ливадите, вслуша се и се обърна. Чичо Горан му махна с

ръка и Рустем се упъти към него с една усмивка, сякаш забравена отнякога на

лицето му. Той дойде срещу чичо Горан, спря се на брега и се подпря на тоягата

като овчар. От сухото му младо, мургаво циганско лице избяга усмивката. Под

вехтия му и проскубан калпак над ушите се виеха тежки и черни кичури коса.