С елегията Майце си Ботев поставя началото на гениалното си творчество. Стихотворението представлява напрегната и мъчителна изповед за човешката неудовлетвореност, за отчаянието и самотата, за житейското обезверяване и трагична безнадеждност, за липсата на социална опора и за загубата на духовни идеали.

Един чувствителен, непримиряващ се с неправдите млад човек, надраснал идейно и духовно сънародниците си, самотен сред другите, в трогателна изповед пред майка си изплаква своите чувства и мисли, търси подкрепа и разбиране.

Простонародното, изпълнено с обич и уважение обръщение мале отприщва драмата на една неудовлетворена от безличния живот личност:

Ти ли си, мале ,тъй жално пела

ти ли си вене 3 години клела...

Изповедта е в дискурс аз-ти.Обръщението е лично към майката.към най близкия за него човек.Към единствайнният който би го разбрал, единственният който би усетил вътрешната му болка.Той търси утеха в споделянето с родната си майка.В тази изповед на ботевия липически гарой той търси отговор на своето страдание.Изживява се в архетиха на сирака за това и обръщението е точно към майката.Едва ли не той търси причината за страданието си в някаква майчина орисия.След нова плавно приема и друга теза

Бащино ли съм пропил имане,

Тебе ли покрих с дълбоки рани

Пита се дали не е сторил най големите грехове в родовия свят.Упорито търси причината за своето страдание , за своята участ. Като че разсъждана на глас и иска да открие грешката си .За това и пита майка си , макар че знае истината.

Лирическият герой сякаш търси причините за своята самота в заобикалящия го свят, за своето духовно скиталчество. Действителността не удовлетворява този скитник злочестен. Душевната му драма се задълбочава от тъжното чувство за самотност дори и сред мили другари. Безгрижността и непринудеността в отношенията им е привидна.Милите другари в същност са духовно чужди.Те нямат онзи плам който той носи в сърцето си .Той слага веселата маска ,когато е сред тях, но в душата си страда.И тази духовна самота го измъчва ,тя го погубва.Има усешането че е чужд сред свои.Че е различен.

Появява се и образът на човекът- растение.

...мойта младост слана попари...

Растение което вехне , което не маже сда вирее на чужда почва.