Гео Милев

Луната, старата змия, съблича...

Луната, старата змия, съблича

- дълбоко в черни лесове - зелената

си кожа.

Студената

и влажна нощна тишина е пълна

с дъх на отровни бурени - в поличба

се сплитат немите далечни мълнии

и злобно гърчат мургавия лик

на кръгозора.

В миг

над тъмната стена на

света застана пурпурният Демон -

и в мрака пламна неговият вик:

- ОСАННА!

Ти спираш тук; оттук започвам аз.

Ще ти задама едно Защо - о колко земен

си ти, за да не чуеш своя глас!

да не останеш в някой миг без чувство!

Помни: магията не е изкуство -

и злато няма да намериш ти!

На дъното остава черен сок и яд

- мъчение - и с него ти си кръстен!

Затягай здраво пак жестокия

на свойта мисъл пръстен!

Без мечти

не ще останеш ти, но - те болят.

- О знаеш ли де води твоят път? - -

Нощта е без изходи. Аз съм ти.

Над кулата високо пропълзява

луната, старата змия, с корава

усмивка в жълтите очи...