Иван Вазов

Люлека ми замириса - II. Под Амбарица - Гостната стая

Пак във времето предишно!

Моят утрен час цареше:

бях детенце шестгодишно,

Кримската война гърмеше.

Но за моят умец детски

и невежество благато

бурите, войните светски

бяха нещо непознато:

бяг, игри, борби и крясък,

бой с по-малките ми братя

имаха чаровен блясък,

бяха главни ми занятья.

Гостната ни бе тогази

с черги шарени постлана.

Тъмничка я помня ази,

но пак - светла и засмяна.

Стая мила за сърце ми

с вехтий си часовник стенен

със топузите големи -

събеседник драгоценен;

с побледнелите картини,

във кои се дълго взирах

и кат близки и роднини

образите в тях намирах;

с огледалото старинно

(как кривеше то лицето!),

с дългите полици, дето

съдове стояха чинно;

с раклата, отде крадеше

сладко, захар челяд щура,

и с поличката, де спеше

цялата литература

българска - куп сиромашки

от книжлета изподрани,

от борбите ни юнашки

придобили тежки рани.

Често взорът ми се спреше

до прозореца с кръстати

пречки. Там жена седеше

с книга във ръка. О злати

спомени от края роден!

Тя бе млада. На стъклото

обликът й благороден

се рисуваше, челото