Иван Вазов

Люлека ми замириса - II. Под Амбарица - Дворът ни

(Видение)

Виждам го сега. Там пее

чучурчето ден и нощ.

Гранки клати, зеленее

люлеката - мила йощ.

Из попуканите плочи

са израснали треви,

баричката тихо клочи,

вечно нещо си мълви;

чемширите бухлати

мъдрят се покрай зидът,

там на пейката е тате,

цял забулен във димът

на чибука. Гъсти вежди

тулят строгия му взор,

мъж кален в беди, премежди,

скъп на смях и разговор.

Мил деспот и раб послушен

на дълга и на честта,

във гнева - вулкан отпушен,

в благ час - цяла доброта.

Пуши той замислен. Бръчки

по навъсено лице.

В къщи викове и глъчки,

тропот, крясък, бой с ръце.

Челяд бясна там лудува

в буйни разпри и игри...

Но внезапно вик се чува:

"Мирно стойте, маскари!"