Христо Фотев

Люлееше ме старото пристанище...

Люлееше ме старото созополско пристанище.

И корабите ме люлееха, люлееха ме къщите.

Забравили годините си, къщите - вечерните -

приличаха на пясъчни, разсипваха се някъде

далече от душата ми... По дяволите къщите.

Небето ме издигаше със стръмните си облаци

високо до луната и луната се усмихваше

жестоко се усмихваше и в блясъка й рибата

изчезваше от погледа. Луната се усмихваше

усмихваше,

усмихваше -

проклинаха я моите приятели - рибарите.

Със залеза й въздуха потръпна неочаквано

и неочаквано потръпна залива. Въздъхнаха

моторите и корабите се събудиха. Рибарите,

най-младите, говореха възбудено за рибата,

която е в морето, но пресичаха ги старите:

- Не предизвиквайте съдбата си.

Но младите се смееха.

И старите се смееха, не вярваха на себе си.

А въздуха излъчваше такова обещание -

и сребърно, и люспесто, - о, въздуха замайваше -

приличаше на щастие... И всички се отправиха.

И се забравиха.

И ме забравиха.

Люлееше ме старото пристанище - в нозете ми

водата изоставена си спомняше за Някого...

На дъното й рибите изпуснати проблясваха

подобно имената на случайните любовници.

Случайна ли си ти? И ти ли чакаше безлуние,

за да те видя в себе си, за да усетя твоето

ухаещо присъствие?... Ти никога не вярваше

на мойте обещания. Обичаше ме винаги.

И колко неочаквано, и колко изненадващо

е името ти в пясъка на старото пристанище.

Случайна ли си ти? И имало ли е случайности?

Случайно ли е старото созополско пристанище?

Ти пееше.

Ти пееше.

Ти пееше в душата ми и въздуха ме вдигаше -

приличаше на щастие... И може би е истина.

И сигурно е истина, не зная вече тебе ли

обичам, или другото, което е във въздуха,

във облака,

във слънцето,

и в чайката, усетила пристигащите кораби.