Любовта присъства от край до край в целия сборник "Декамерон" от Джовани Бокачо. Тя е онази движеща сила, която променя героите тласка ги към неразумни постъпки, а не рядко те заплащат с живота си за нея. Любовта в книгата е синоним на освободената ренесансова личност, на нейния стремеж към себеутвърждаване.

Бокачо реабилитира плътската любов. Тя престава да бъде греховна и нечиста, тя се превръща в постигане на хармония между духа и тялото на човека. Любовта в книгата е показана във всичките й измерения - до възвишена и всепоглъщаща, за която героите са готови да умрат, до чисто физическо влечение, повик на плътта, което е част от човешката природа. На нея са подвластни в еднаква степен и бедни, и богати, и знатни, и обикновени люде, монаси и монахини, млади и стари. В любовта героите са преценявани по личните им качества и добродетели, а не по знатност. Забележителни думите, които отправя Гизмунда към своя баща краля. Тя му заявява, че е обикнала неговия паж съвсем разумно, преценявайки качествата му, защото те не се наследяват, а се доказват. В друга новела конярят е готов да умре, за да бъде една нощ с кралицата, в която е влюбен. Помага му хитростта - той се преправя на краля, а след това отново природната му интелигентност го спасява от наказанието - остригва всички слуги, така както го е белязал кралят, за да не бъде разпознат. С това печели уважението дори на измамения съпруг.

Понякога и хора на преклонна възраст, уважавани в обществото попадат в капаните на любовта. Но на това чувство всички възрасти са подвластни и в една от новелите влюбеният възрастен господин поставя на място в размяната на реплики дамата, обект на неговите мечти, при опита й да му се подиграе.

От любовното чувство или просто плътските желания не успяват да избягат и монаси, и монахини, дали обет за непорочност. Но авторът не ги осъжда, въпреки че според всички религиозни догми това е непростим грях. Те просто се подчиняват на своята човешка природа, е неговото послание. Затова и в една от новелите се казва, че е неправилно схващането у някои хора -че щом жена сложи монашеско расо, то й стават чужди всякакви желания и тя става от камък. Затова й в същата новела монахините се отдават на любовни наслади с правещия се на глухоням градинар, не остава по-назад и абатисата. В друга новела монах се прави на архангел Гавраил, за да обладаем желаната жена. Или пък новелата за монах, който кара набожния съпруг да казва безброй пъти "Отче наш", докато в съседната стая се забавлява с жена муисториите нямат край.