Любовта е една от най-висшите,най-сакралните ценности в човешкия чвот,даваща не само лично щастие,но и душевен мир със света и самия себе си.Но в Ботевата поема До моето първо либе мотивът за любовта не дава смисъл на човешкия живот,а се явява като предпоставка за житейския избор на лирическия субект,намиращ се между два свята-света на любимата и света на страдащия български народ.

Стихотворението поставя въпроса за същността и ценностните измерения на любовта.Зад него обаче може да се открие големият проблем за избора на житейско поведение.В такава перспектива художественият свят на творбата ценностно се раздвоява- изразява се съмнение във валидността на човешките идеали на частното живеене,като ги проектира на фона на по-високи ценности,свързани със саможертвената борба за свобода.В този смисъл любовта между мъжа и жената може да се опази само чрез любовта към народа,тоест ако не се противопоставя на борбата за свобода.

Заглавието на тази Ботева творба-До моето първо либе кара читателя да очаква съкровената изповед пред любимия за лирическия герой човек.Обръщението към любимата подсказва за обяснение в любов,за искреност и откровение на мислите и душевните трепети на влюбеното сърце към личността,която ги е провокирала.Още от самото начало на стихотворението обаче става ясно,че тук мотивът за любовта не е представен като споделяне на взаимни чувства между мъжа и жената,дори напротив,тази частна любов е интерпретирана като сила,която сковава и убива свободната човешка воля.Родината е поробена,българският народ страда и в подобен свят на болка и огорчения любовта между лирическия герой и неговата любима е невъзможна.Любовта на героя като основна тема в творбата,както и либето като главен обект на стихотворението,са проблематични.Това разбираме още от първите строфи на До моето първо либе,които започват със заповедните думи на отрицание: Остави,Забрави.Те смислово определят миналото на лирическия герой и любовта му към либето,която в настоящето е загърбена заради появата на по-висши идеали.