ЛЮБОВТА И САМОЖЕРТВАТА В

" ДО МОЕТО ПЪРВО ЛИБЕ "

-------------------------------------------------------

Словото на Христо Ботев е пронизано с дълбока трагична изповедност, а стихът ни отвежда към метафоричните пространства на едно вечно страдание, ненадмогнато от мита и народната песен, но почувствано като лична съдба от творец и поетически Аз. Бурята от негативни емоции, човешки пристрастия и депресивни психосъстояния в Ботевата поезия идва от миналото, но нейния глас творецът дочува и от апокалиптичните пространства на бъдещето. Ботевият лирически Аз събира в душата си тъмните потоци на преживяно или пророчески видяно време.

Любовта и саможертвата в Ботевата поезия имат странна диалектика на своето вътрешно противоречиво единство. Те изразяват контрастност на духа и емоционалните изживявания, но са и художествен код за дешифриране философските представи на твореца за сложния противоречив смисъл на екзистенциалните понятия - живот и смърт. Те са надбитийни, взаимно проникват едно в друго, вариативно разменят художествените си функции. Появява се усещане за "мъртвило" в реалния човешки живот и мистична радост от надмогване на тленно земното чрез абстрактната философска идея за "живот след смъртта", или както е в поетическата визия на Ботев:"живот в апокалиптичното пространство на смъртта".

Миналото и бъдещето сякаш прокобяват вечна тъга, осланила и превърнала в "люто язвена" младостта на всички живели или бъдещи поколения българи :

млад съм аз, но младост не помня...

Християнските постулати за добро са девалвирани. Надеждата е мъртва, вярата е без стойности. Тя е тъмен гняв и "злобна памят" пред осъзнатата безнадеждност на вечния робски мрак, лишил душата на българина от интимния уют на любовното чувство :

Остави таз песен любовна,

не вливай ми в сърце отрова

...

в тез гърди веч любов не грее

и не можеш я ти събуди...

Злото е навсякъде - в духа, в помислите и в сърцето. Мрачни и безнадеждни са изповедите на Ботевия лирически герой. Те чертаят пространството на вечно зло - синоним на вечна робска орис :

там, де скръб дълбока владее,

Де сичко е с рани покрито

и сърце зло в злоба обвито !

Тъмна и мрачна е песента на легендата, обвързала минало и бъдеще със страшния приказен мит за вечния робски делник на българина. Поетичният Аз се обръща към всички : любима, майка, към цял народ. Призивът му е интимен, съкровен, индивидуално насочен :

Чуй как стене гора и шума,

чуй как ечат бури вековни,

как нареждат дума по дума -

приказки за стари времена

и песни за нови теглила !

Родова мъка, национална тъга и библейско зло се сливат в гласовете на Ботевата трагична песен, която той долавя в света на отвъдното. В нея звучат предсмъртните стонове на мъченици и герои

Там, де земя гърми и тътне

от викове страшни и злобни

и предсмъртни песни надгробни...

Смъртта е "тих пристан" след страшната буря на злото, покосила човешки и националноисторически съдби. Тя се оказва митологично красива и езически одухотворена, неистово пожелана като единствено възможна среща с доброто, реално несъществуващо в света :

Там...там буря кърши клонове,