Любовта - блян и копнеж в На Лора от П. Яворов

Пейо Яворов е поетът, който остава в българската литература и в културната памет като един от най - тревожните и нежни, дълбинни и просветлени творци. Поел по пътя на гениалните си модерни стихове, Яворов се опира на школата на символизма, но я надскача, съхранявайки виртуозния изказ. Неговата любовна лирика е отражение на една свръхдраматична личност, разпъната на кръст между Дявола и Бога. Точно там, на границата между доброто и злото, красивото и грозното, той достига до прозрения, които създават усещане за сънища.

И в нереалната реалност на тази унесност е любовта блян и копнеж, нежна и серафична, израз на чистото и светлото в душата. Тя е спасителка и изцелителка, тя е светъл лъч в тъмата на самотната душа. Точно тези внушения разкрива и стихотворението На Лора. Пред читателя се откроява образът на лирическия говорител, който от една страна е нежен и мечтателен, кротък и смирен, разбрал, че любовта е единствената светлина на битието. А от друга страна, тази обич е видяна в духа на едно модерно светоусещане като неизбежно разминаване на мъжа и жената, в което любовта е кратка, мимолетна, недействителна.

Тези амбивалентни внушения са постигнати и на ниво заглавие. Произведението битува в художествената литература с два номинативни кода- Стон и На Лора. Второто е посвещение на мъртвата жена и безсмъртната любима и свидетелства за своеобразното пренаписване на текстовете в последната година от живота на Яворов. Посвещението е свидетелство, че в текста поетът чете собствената си участ, че открива мистичната връзка между биография и творчество и екзистенциалната истина, че животът е огледало на поезията. А заглавието Стон извежда един от основните проблеми, който отеква в рефрена на първата строфа като прозрение:

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Тук е визиран копнежа по онази любов, толкова близка, но и безкрайно далечна, която е способна да твори чудеса. Повторението на тази строфа разкрива неистовото желание за докосване до мечтания образ на любовта и трагичния порив към споделеност. Многоточието преди повторения стих е знак за безсилие на словото да назове безкрайната палитра от чувства, породена от любовта.

Тази обич приковава душата в драмата на болката и желанието, в порива по споделеност и в отчаянието по недостижимото. Тя е уподобена на птица устрелена и пази всички характеристики на плътта, за да може да изпита страданието и копнежа по наслада. Душата е символ на човешкото в Яворовия текст, на раздвоението между желанието и невъзможността. Дълбоко изповедно звучат стиховете:

на смърт е моята душа ранена,

на смърт ранена от любов

Любовното чувство е пленило лирическия говорител, то е бленувано, желано, мечта и молитва на душата. Яворов копнее за спасителен бряг, който ще приюти тревожната му душа, ще внесе хармония и радост в разкъсаната от противоречия човешка същност. Тази безкрайно чиста обич, завладяла поета, е единствената утеха и спасение от жестоката действителност. Попаднала в магичния свят на страстта, душата на лирическия говорител, изразяващ позицията на Яворов, изживява мъките на едно умиране. Усетена като болка, любовта е зов, стон, глад и жажда.

Реторичният въпрос: Кажете ми що значат среща и разлъка? изразява фаталността на любовната среща, болезненото изживяване на нейната мимолетност и на неизбежната раздяла дълга като вечност. Любовта е и осъзнаване на невъзможността да се задържи мигът, болезнено усещане за изтичащо време. Обичта е