Любовната лирика на Яворов

В творчеството на Яворов от първото десетилетие на 20 век любовта попада в един двуполюсен, антиномичен режим на преживяване, който изобщо е характерен за неговия поетичен дискурс. Тя е раздвоена между светлината и тъмнината, между щастието и болката, между реалното и възможността да стане реалност. Образът на любимата е също така двойствен, представен в две различни до пълна несъвместимост лирически парадигми.

Според първата от тях обичаната жена е ангел, чистотата и невинността са доминиращи белези на нейното поетическо присъствие. Това са стихотворенията "Две хубави очи", "Вълшебница", "Ела", "Благовещение", "Стон", "Пръстен с опал", "Обичам те", "Не бой се и ела"... Лесно ще забележим, че всички те са писани през една и съща, очевидно романтично богата за техния автор, година - 1906. Освен това ги свързва изключителна хомогенност на изразните средства: единство в образите, в метафорите, в цветовата гама, дори на граматическо и лексикално равнище. Във всички тях любимата е дете, което не познава чувствените трепети и драматичните страсти: "кристално чиста - като висините сини". Тя е все още несъбудена за истинската любов и това определя романтичния порив на лирическия герой към нея. Любовта се превръща в тайнство на посвещаването и точно мъжът е този, който ще въведе жената в нейния храм. Детството, от своя страна, е метафора на идеята за чистота и невинност - време, когато душата все още не е затъмнена с "булото на срам и грях". Метафоричната чистота е предадена също така в доминиращите представи за бял цвят и за светлина. Текстовете заимстват библейския образ на ангела като символ на духовна извисеност и житейска неопетненост. Така се поражда една типично романтична и романтическа опозиция между лирическите герои и тяхното поведение. Любимата е "дете" и "ангел" с невинна душа. Мъжът е мрачен самотник, недоволник бунтар, който внезапно открива в нея пътя на своето спасение. Той се чувства смутен, укротен и смълчан. Във всички творби от тази група доминират образи на душата. Душата на любимата - "дете и божество" - е притаена в предутринен сън - "тя се не обажда". Нейният говор е мълчанието. Тялото на жената в тези стихотворения е изразено изцяло с романтически поетични средства, особено силен акцент е поставен върху очите. Според законите на традиционната символика, която използва текстът-Яворов, очите са аналог на душата; светлината в тях изразява духовната чистота, блясъка на невинните помисли.

Втората група метафори на (чистото) женско тяло е зададена в "цветни" образи: роза, пъпка, крем... Все пак - ангел или цвете, но винаги изречена в категории на представата за райско блаженство - любимата изглежда повече отражение на мистично-сантименталния блян в душата на лирическия герой, отколкото реалистично отражение на преживяна действителност. Потребността от нея разбираме като потребност от символичен олтар, върху който отчужденият модерен самотник ще положи силите на доброто у себе си.

Втората парадигма на лирическо преживяване, в която попадат образите на любовта, включва радикално противоположни представи: мрак, нощ, лабиринти, тъмни подземия, страховити представи за неудържими желания на плътта...

Любимата получава едно ново и заплашително тяло. Ангелът на невинната чистота се превръща в чудовище, та дори "чудовище за гнъс, обзидано в тъми, притиснало гърдите на земята..." ("Чудовище"). Любовта като храм на надеждата за спасение е демонично преобърната и пародирана във "вертеп на сладострастие" ("Проклятие"). Все така често срещаме употребата на библейска образност, само че този път изцяло в плана на демонизираните митологични представи. Сред тях попода и образът на нощта. Нощта, тъмнината е