Железният светилник"

Писането на исторически романи може да се определи като един от най-удобните начини да се изтрива чрез въображение. Когато се говори за история, съгласието, че не можем да описваме света такъв, какъвто е бил, идва някак бързо. Малкото знания, откъснатите един от друг факти са любимите признания на занимаващите се с историческо романово писане, защото те дават самата възможност за него. Попълването на празните места и осигуряването на връзките в избледнелите записи на миналото са местата, в които внимателно работи въображението. Така става очевидна парадоксалността на писането през историята. Светът, към който то се отнася, е непълен, нецялостен, нещата, към които неговите думи посочват, липсват. Така този свят престава да бъде истина, а инструментите, с които бива пресъздаван, връщан към някаква цялост и така връщан към истината, са признатите сили на въображението. Непълната реалност на историята и всеобщата реалност на въображението се събират в измислицата, във фикцията, в подредения ред на желанията ни.

Романът на Димитър Талев е добра основа да се разбере как работи желанието за История. То, като всяко желание, трябва да трансформира нещо, трябва да превърне онова, което е хаос, в космос, онова, което е просто разказ в знание, скитането в път, историята в История. Историческият роман повече пренаписва, създава модел, желан образ на миналото, отколкото да се стреми да го оживи. Той не връща, а прави миналото. И в християнската символика и мит Талев е намерил средството, което може да ни освободи от историята и да превърне нейното това е, което бихте видели, ако бяхте там в това е, което трябва да знаете.

Литературните наблюдения отбелязват къщата, полето, кръчмата (кафенето) като три основни топоса на българската романова фикция. Те могат да бъдат съвсем конкретни места, но зад тях най-често са алегорически зададени три основни сфери, в които може да бъде открит българският човек в класическата проза: семейството, труда, обществото. Железният светилник не е чужд на тези сфери, но неговата История не е просто събиране на разказите, свързани с тях. Подобно на начина, по който това става в Гераците, конкретността на разказите на всекидневния свят е отчасти отнета заради алегорическата връзка между тукашното човешко и отвъдното божествено. В книгата на Елин Пелин обаче тази връзка е негативна, човешкото е изоставено, наказано, силата на рода разпиляна, родовото дърво изсъхнало. В Железният светилник изпитанията пред рода са изпитания пред вярата на едно по-голямо колективно българско тяло. Тази вяра, пълната отдаденост на нея гарантира трансформацията на нежеланото в желано, на лошия свят в добър, на робския свят в свободен, на тъмнината в светлина, на демоничното в ангелическо. В романа е създадена цяла мрежа от метафори, които съотнасят сферите и местата, в които протича животът на българското тяло, за да му дадат повече имена и повече образи. Техниката на това съотнасяне е сходна с тази, която работи в Библейския текст.

Човешките желания, свързани с мечтания отвъден свят, приемат различна форма в резултат на въздействието на културата. Така например една от формите, чрез която е проявено човешкото желание спрямо растителния свят, е градината. Спрямо животинския свят това е светът на опитомените животни, сред които агнецът има традиционно предимство в християнската метафора, формата на човешкото желание спрямо естествения свят на неживото, формата, в която човешкото желание преобразува камъка, е градът. Не е случайно, че градът, градината и кошарата с агнеца са едни от най-важните организиращи метафори на Библията.

Това, което става в Железният светилник, е внимателното изработване на връзка