Любов и саможертва

Трябва ли на любовта да принасяме саможертва? Или ще се получи само жертва? Кога е нужно да потиснем собственото си его в името на другия и кога трябва да спрем преди да сме се обизличили? Саможертвата не бива да бъде ценена в любовта. Често, когато единият направи някаква драстична саможертва в името на другия като например отказ от кариера, другия го обвзема чувство за вина. Това никак не е приятно и в крайна сметка може да погуби една красива и стойностна любов. От друга страна, съвместният живот не би бил възможен без жертви и компромиси, но и от двете страни, защото в противен случай единият ще бъде използван и наранен. В човешката природа е да се бориш за този, когото обичаш и да го поставяш над всичко останало. Но никой все още не е стигнал до извода има ли смисъл всичко това?

Хората по света са различни, но всеки има чувства; всеки притежава живителния импулс, който го кара да върши дори понякога ненормални неща, само и само да намери и угоди на любовта. Почти всеки, който познавам е готов на саможертва за човек, който му е на сърцето било то майка, баща, любим... Или поне така казва! Това ме накара да се замисля дали това не е просто начин да подхранваш собственото си его?

Любовта е преди всичко егоистично чувство. Нормално е да искаш един човек само за себе си. Обаче в един момент трябва да осъзнаеш, че всеки има право на лична свобода и личността не е предмет, който може да ползваш винаги, когато искаш. Любовта е изкуството да даваш и да получаваш. Най-трудното е това, че никога двама души не могат да се обичат еднакво винаги единия обича повече. Който е чел небезизвестния роман на Виктор Юго Парижката Света Богородица ще се съгласи с мен. Саможертвата на влюбения Квазимодо в името на красивата Есмералда е идеален пример за това, че любовта е сляпа. Той я обичаше. Любовта му към нея бе като към жена на сърцето. В същото време обаче за Есмералда той беше просто приятел. Тук настъпва въпросът дали, когато се жертваме за любимите си хора, не ги нараняваме? Представете си как се е чувствала Есмералда, след като човек е изгубил живота си, заради нея. Дали до края на живота й над нея не е тегнело чувство за вина? Може би дори и спасена тя не е можела да живее пълноценно, знаейки, че всичко, което прави е коствало живота на някой друг.

Любовта не трябва да изисква жертви. В противен случай, тя не би могла да спаси света. Компромиси трябва да се правят, но не и саможертви. Трябва да се правят постоянно и от двете страни. Не може да си с някого и да не се съборазяваш с него, пък и да имаш наглостта да твърдиш, че го обичаш! Но не бива човек да жертва себе си, целите си, да изневерява на светоусещането си. Когато започнеш да го правиш се променяш много и се отдалечаваш от себе си, т.е от човека, който другият е харесал. Човек не бива да изневерява на себе си. Само тогава би могъл да бъде верен и на някой друг. Трябва да уважава себе си, тогава ще знае как да уважава човека до себе си. И трябва да се приема и обича такъв, какъвто е, за да е в състояние да обича и приема човека отсреща такъв, какъвто е. Но за всичко това се изисква много-много зрялост, а ние сме просто хора...