ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ - МАМИНОТО ДЕТЕНЦЕ

СИЛАТА НА САТИРАТА СРЕЩУ ПОРОЦИТЕ

В своята повест Маминото детенце писателят хуманист и демократ Любен Каравелов, притежаващ изострени сетива за отрицателните явления във възрожденското общество, избира сатирата - най-силното оръжие срещу изявите и пороците на онези, които престъпват и личния, и обществения морал.

Обект на сатиричното изображение е житейската философия на консуматора, несъвместима с ценностния свят на българина, на когото са чужди паразитизмът, разпуснатите нрави, самоизолацията от обществения живот и който трайно е узаконил някои патриархални норми при възпитанието, необходими за личностното изграждане. Своето разбиране за пълноценен и полезен живот, своята вяра в младото поколение, с което свързва възрожденските си въжделения, Каравелов утвърждава чрез отрицанието - критикувайки и изобличавайки житейската позиция на морала на Нено, Неновица и Николчо - герои, съставящи основния персонаж в повестта.

Изобличителният патос в творбата е постигнат чрез пародийното изображение на героите в битов и социален план. Традиционните представи за домашен ред и семейно благополучие, за родителска отговорност и морални устои във възпитанието, за влиятелния местен първенец, доказал прогресивни убеждения на дело - всичко това приема изражение като в криво огледало. Осмисленото с труд съществуване и строгостта на нравите, характерни за българския патриархален дом, са заменени от стремежа към тишина и спокойствие, от безпаметно безделие, което поражда духовна ограниченост и пустота. Повестта е категорична присъда над родителската двойка Нено и Неновица, отговорни за моралния упадък на единствения им син, усвоил собствените им пороци. Според обекта на изображение и според етапите от развитието на основния проблем - родители и деца, смехът на Каравелов приема богата нюансировка. Например писателят искрено се забавлява, обръщайки се към Казанлъшката гюловица, която поради неотразимото си въздействие върху нравите на обществото и най-вече върху моралното развитие на Николчо, влиза в ролята на важен одухотворен персонаж. Нейните алкохолни искрици подклаждат психологически революции в историята ни, тя е могъщ стимул на чревоугодните желания на чорбаджи Нено, тя възпламенява за подвизи Николчо - любителя на приключения. Нейната приятност е имал удоволствието да изпита и самият повествовател. Но ако писателят я възприема като част от безобидното сетивно насаждение на живота, за неговите герои гюловицита се превръща в пагубна страст. Развлекателният смях във въведението на повестта постепенно приема хапливи и злъчни нотки при изграждане на представата за Нено и Неновица. Тяхната духовна ограниченост и дебелашко самодоволство, безгранична ленивост и паразитизъм намират адекватно отражение в отблъскващата им външност, в безпардонното им отношение Към социално низшите, в мислите и поведението им.

Писателят, изразител на позитивното в ценностната система на народа ни, ратуващ за приемственост на утвърдените добродетели при прехода от патриархалния ред към новото време, още в Първа глава недвусмислено изразява своето отношение Към тяхното изкривяване. Колкото по-възторжено и възвишено, изпълнено с умиление е описанието на трудовия живот на Казанлъшките момичета през месец май, толкова по-саркастична е интонацията на автора, докато портретува своя герой, без да пести средствата на комичното. Гротеската активно участва във външното изображение на