Повестта Маминото детенцее първата част на Каравеловата творба Три Картини от българския живот, която е публикувана през втората половина на 1875 г. на страниците на сп. Знаме. Макар и недоработено, това произведение може да се нарече първия български сатиричен роман, който разкрива безнравствената същност на онази част от българското чорбаджийство, която живее без идеали и светли пориви.

В повестта Маминото детенце Нено, Неновица и Николчо са художествени образи, сатирично обобщили отрицателното в нравственото поведение на българина през 60-те години на XIX век. Социалната действителност е пресъздадена живо и увлекателно. Чрез своите герои Каравелов осмива негативното в живота, като по този начин насочва читателите сами да открият положителното. Проблемите, които разглежда Каравелов, са тежките последици от лошото възпитание, нравствената деградация и моралната поквара, родени от финансовото благополучие на чорбаджийското семейство и липсата на идеали. Авторовите послания не звучат дидактично и скучно, защото са поднесени със средствата на хумора и пародията. Каравелов не само осмива, но и сатирично отрича своите герои, като разкрива тяхната грозна и отблъскваща същност. Те са смешни и жалки и като физически портрети, и като духовно излъчване.

Писателят преобръща нравствения модел на патриархалното семейство. Образът на бащата вече не е олицетворение на авторитета и достойнството. Нено е карикатура на представата за баща. Той е мързелив, мъж под чехъл, вегетиращ под сянката на кичестата круша. Неговата дума не е закон в семейството. Нито Неновица, нито Николчо го слушат. Затова няма никакъв авторитет пред тях. Те не го обичат, но и той не ги обича. Онова, което все пак сближава тримата, е любовта към парите. Те са единствената страст на Нено, само те могат да раздвижат лоеното му сърце и заради тях умира. Всичко в неговия живот е подвластно на богатството - то се превръща в самоцел, която го погубва, но погубва и сина му. Кръгозорът на Нено е тесен, опростен, определящ се от неговата алчност и стремеж към тишина и спокойствие. В името на всичко това той жертва син, авторитет, достойнство. Неговата нравствена същност е разкрита и чрез гротескното му описание в първа глава на повестта, което обединява разнородни по своята същност образни сравнения между външния и вътрешния свят на героя. Отделни детайли от облеклото говорят за човешкия нрав, за навичните действия, които предричат трагична нравствена участ. Несъответствието между красивата природна среда и грозен външен човешки вид очертава противоречието между Каравеловия герой и обществената действителност. Художественият контраст е с нравствени измерения, които доказват красноречиво деформациите на човешката същност. Нено не говори, а клока, не гледа, а шава с очи. Речта му е бедна, груба, безпардонна и разкрива жестокото му отношение към всички, които смята по-долни от себе си. Единствено пред Неновица раболепничи, угодничи и не смее да й противоречи: Щом Николчо се появил на бял свят, то Нено се свил на две дъги пред своята властолюбива жена и станал неин безответен роб и всепокорнейши слуга. Буквално с всяка дума Любен Каравелов иронизира своя герой. Заявявайки своето намерение да изследва героите си във втора глава от художественото произведение, авторът пародира научния тип изложение и създава комичен ефект. Всъщност в описанието няма нищо научно,