В своята повест Маминото детенце Любен Каравелов убедително проследява отрицателната роля на чорбаджийското семейство при възпитанието на подрастващото поколение. Особено място е отредено на майката от типа на Неновица, която във взаимоотношенията си с близките изхожда от неправилни нравствени възгледи, произтичащи от социалното й положение.

Критиката на Л. Каравелов се основава на богатите демократични традиции в областта на възпитанието, които високо се ценят и по-късно, та чак до наши дни, тъй като в тях естествено присъства общочовешкият възглед за оформянето на личността.

Изобличението на Неновица засяга различни страни от нейната същност и поведение. Каравелов се изявява като знаменит сатирик при обрисовката на нейния характер. Умело се преплитат иронията, гротеската и сарказма. Тя е Неновата половин душа, характеризирана е като гениална економка, знаменита жена. Портретът й буди смях у читателя. Тя е сравнена с ония двоеноги животни, които от своя страна имат сходство с други едни животни, които се отгояват за Коледа.

В центъра на своето внимание, наред с всичко останало, писателят поставя и взаимоотношенията между Неновица и нейния син Николчо, които прекрасно онагледяват връзката между възпитателя и обекта, подложен на възпитателно въздействие.

В лицето на Неновица авторът успява да изгради един модел на негативен възпитател, чиито разсъждения и поведение извикват у читателя не само смях, но и тревога, тъй като резултатите от възпитателните му действия са твърде печални - Николчо физически и нравствено пропада.

Духовно беден човек, какъвто е Неновица, не може да съдейства за изграждане светогледа на Николчо. В нейната глава са се въртели важни въпроси, като например колко сол да тури на зелето, как трябва да се съхранят пресни яйцата, с какви способи да се изпроси още едно гърненце, как да се умалят домашните разноски и пр., които й не давали нито две минути време за нарушението на домашната тишина и спокойствие... Главата на Неновата жена и ден и нощ прела и ткала само три жизнени начала: да не излезе из къщата им онова, което би могло да остане в нея; да се не дават 28 пари, когато могат да се дадат 27; да се не доплаща или съвсем да се не плаща на ония, Които не могат да ни накарат насила да им платиме...

Грубият практицизъм не позволява на Неновица да прозре духовните висоти, от които толкова много се нуждае малкото дете. Самата тя не може да се освободи от вечно тормозещите я зрели и практически мисли, както ги определя писателят: Добро би било да не плащаме на работниците. Всяка година би ни оставали по десет хиляди гроша. А нам всеки трябва да плаща... Ако аз да би намерила на пътя сто хиляди гроша, то би ги скрила и никому не би ги показвала. Нека седят закопани в градината. А ако намеря само сто гроша? И тях ще да заровя в градината - в гърненце ще да ги туря и ще да ги закопая... Или не в гърненце, а в някоя дрипел, защото гърнето чини шестдесет парици. А ако намеря пръстен? Него ще да продам...

Чорбаджийският нрав изключва нормални човешки взаимоотношения, които никога не вижда Николчо. Разкървавената уста на маминото детенце разярява