Хумор, преливащ в сатира, превръща безобидния смях в отрицание на нравите български в Маминото детенце на Любен Каравелов. Дванадесет години от живота на автора преминават в чужбина, далеч от България, но мисълта му остава да живее с проблемите на родния край и народната съдба.

Обществената ангажираност на дейната му натура не приема застоя, тишината, равнодушното спокойствие. Любен Каравелов не може да се примири с паразитното съществуване на част от чорбаджийското съсловие. В обстановката на исторически кипеж, във времето, когато се гради новата история на народа, истинският патриот не би могъл да остане безучастен към съдбините му.

В повестта Маминото детенце Любен Каравелов създава галерия от колоритни герои на своето бреме, лишени от всякакви възвишени идеали и стремежи. Това са хора, които, възпитавайки неправилно децата си, създават себеподобни, обречени на деградация. Те самите, чрез своите действия и постъпки, се поставят извън времето, извън историята.

Авторът на Маминото детенце (1875) произнася своята присъда над застоя, консумативното, пълната незаинтересованост, като осмива своите герои чрез средствата на хумора и сатирата във всичките им разновидности - от иронията до карикатурата и гротеската. Агресивността на сатиричното му изображение се дължи на желанието му да унищожи злото. Според Исак Паси: Омразата на сатирика пронизва до костите на онова, което той счита за зло, за да го уязви най-болезнено, а ако може и да го унищожи.

Своята позиция писателят внушава, като осмива литературните си герои - на първо място Нено, Неновица и техния син Николчо. Безпощаден е и към цялото обкръжение от алчни попове, деградирали чорбаджийски синове, лишени от елементарни морални принципи даскали, безгласни и нищожни елементарни слуги.

Носталгията по родното не пречи авторът да познава добрата и лошата страна на българския нрав. Смях и болка, сатира и гняв прозират в повествователния ироничен тон. Любен Каравелов осмива пряко и косвено своите герои чрез колоритните им портретни описания, чрез представянето им в различни ситуации. Безсмислените диалози, които те водят помежду си, отношението на околните към проявите им, множеството детайли от обстановката са доказателства за авторовото непримиримо отношение.

Още в самото начало завладяващият приповдигнат тон на творбата не е случаен. Често чрез възклицанията и речевите обрати авторът припомня за великите исторически събития и личности - битката при Ватерлоо, Демостен, Атила. Контрастът между исторически значимото и битово дребното е въведен. Очистителният смях на Каравелов е скрит зад текстовите послания. Хуморът искри от всеки ред на иронично приповдигнатата възхвала на Казанлъшката гюлова ракия: Ах, ти моя люляно, ти казанлъшка гюлова ракийко! В твоите алкохолни искрици се скриват стотина тома от най-знаменитите епохи на българската история, които са пълни с хиляди велики и славни подвизи... Ироничен, но пълен с живот, е присмехът на Каравелов над жалките стремления на своите герои. Напълно незаинтересовани от чуждата съдба, те се вълнуват единствено от своето елементарно благополучие. Застой, тишина, робско примирение - всичко това би могло да предизвика у Любен