Повестта на Любен Каравелов Маминото детенце е сатира на българските нрави от края на миналия век, в която силата на изобличението е постигната по пътя на отрицанието. Нравствените идеи на творбата запазват своята убедителност за съвременния читател, защото те засягат общозначими проблеми: за последиците от лошото възпитание, за духовната пустота, която съпътства богатството, за моралната поквара на всяко общество, което живее без идеали и светли пориви.

Героите в повестта Маминото детенце са сатирични обобщения на черти от българския характер. Авторът използва всички средства на комичното представяне, за да разкрие своите идеи, заложени в творбата. Той осмива и изобличава, съди и порицава и така, чрез преобърнатите ценности, които носят белезите на отрицанието, се стреми да насочи читателя към позитивното начало в живота. Според характеристиката на писателя Константин Величков, хуморът на Каравелов ...надминава целта си: наместо портрети дава би физически карикатури, наместо характери - морални карикатури, наместо живи действия - жлъчни сатири. Именно чрез засилените негативни черти на героите социалната действителност в повестта е пресъздадена живо и убедително.Авторът подробно описва външността на главните герои Нено и Неновица, докато повечето от останалите герои са лишени от портретна характеристика. Този похват ни дава възможност по-пряко да възприемем бездуховната им същност, да проникнем в зараждането на злото в един живот, чийто идеал са материалните ценности.

Възприемането на комичното в характеристиката на героите е провокирано от повествователните техники, които авторът използва преди представянето им. Той започва с една възторжено-патетична възхвала на казанлъшките гюлови градини и на работещите в тях девойки, съзнателно насочвайки читателя към красивото в живота. Усещането за земно и божествено се провокира от определението райска, което съответства на символното значение на розова градина. В същото време възприятието е иронично оцветено от асоциацията между цвета на трендафила и алените устници на казанлъчанките. Това е първото дискретно разколебаване на представата, което снема усещането за съвършенство. Остроумието на автора преминава в обобщена оценка за смисъла на човешкия живот, внушена паралелно чрез художествени образи, характерни за фолклорното мислене, и чрез философско-житейска мъдрост. Символиката, заложена в природните елементи, подпомага възприемането на авторовата теза. С противоречивата си същност розата символизира представата за едно бурно, динамично съществуване, за живот, който познава духовно съвършенство и земни страсти, щастието от съприкосновение с красивото, радостта от преживените удоволствия (сладки минути), както и болката от тяхната преходност и ранната им смърт. Ма подобно съществуване е противопоставена една друга представа за живота чрез образа на върбата - символ на смирение, търпение, постоянство и упоритост, с което се илюстрира философията на оцеляването. Всъщност дълбоко съдържателното заключение: Ако е живот, да бъде живот, а ако е дрямка - да бъде дрямка, - средата никога не може да се нарече блаженство., прозвучава не само като авторова, но и като обществена позиция, внушена чрез уточнението: Казанлъчани имат пълно право.

Отхвърлянето на средата като начин на съществуване, тази форма на полуживот-полусмърт, е обобщен израз на отрицанието, което авторът внушава чрез художествени