В повестта си Маминото детенце Любен Каравелов представя облика на една част от българското чорбаджийство преди Освобождението. Поставяйки като основен проблем възпитанието на чорбаджийския син Николчо, авторът показва порочните методи на въздействие върху него от страна на родителите му. С особено пагубни последствия се оказва отношението към гюловата ракийка в Неновия дом.

Подтикван от личния пример и от безотговорното отношение на родителите си, Николчо отрано се научава да пие. Изстудената гюлова ракия е едно всекидневно и очаквано с нетърпение удоволствие за Нено и Неновица. Неосъзнавайки вината си, те насърчават към този порок и сина си. Майчината вина е по-голяма, защото Неновица е тази, която сама го тласка към ракията, като към нещо изключително вкусно и достъпно. Много бързо гюловицата се услажда на Николчо и благодарение на нея впоследствие той причинява много болка и злини на близките си. Криворазбраната ценност - пиенето - довежда маминото детенце до нравствено и физическо падение.

Възхвалата на прочутата казанлъшка гюлова ракия в началото на повестта се оказва логична необходимост за повествованието. Пиенето е неразделна част от ежедневното битие на родителите на Николчо. Дори в съня си Нено не се разделя с мисълта за ракията. Първият му въпрос след кратката дрямка е пак за нея: А донесе ли Иван ракията? Видял от майка си и баща си, че пиенето е нещо естествено и като че ли задължително за възрастните, Николчо отрано иска да им подражава и да им прави компания. Няма по-голям учител от личния пример. За умствено мързеливия баща е труден разговорът със сина му, а и Николчо осъзнава пълното разминаване между думите и делата в поведението на баща си. Нено се опитва да бъде сериозен и строг родител, правилно мисли, че синът му е малък още да привиква към пиенето, но няма нито авторитета, нито правото - щом сам пие - да внуши това на сина си. Обяснението му, че който пие ракия, той не става човек, че само чапкъни-те пият ракия, не е прието от остроумния оратор - Николчо. Проповедите на бащата не могат да отклонят сина от родителския пример. Трудно е за Нено да обори съперника си в спора - дори когато той е собственото му дете -че не е чапкънин, че е голям и на него му е позволено. Умствената леност кара бащата бързо да се предаде. Диалогът нарушава тишината и спокойствието, на които родителите са свикнали. Затова, избягвайки словесното натоварване и проблемите, Нено признава качествата на остроумния си син - истински левусти Пенко . Николчо е победител и бащата заповядва да му се налее ракийка.

Като нежна родителница Неновица с умиление се радва на остроумието на синчето си. Тя с явна готовност, дори с нескрит ентусиазъм подканва Николчо към порока. Съдбовни се оказват думите й: Пини си, сине, пини си, мами! Поканата е изречена с повторени повелителни форми, което показва, че Неновица не вижда нищо лошо в това, което се случва. Нормално е Николчо да го тегли сърцето към чашката - на това го учи средата, в която израства, насърчението на майката, която както винаги демонстрира господарско самочувствие: Нашата ракия не е като другите. Вместо да се замисли за отрицателните последствия от приучването му към пиенето, Неновица лекомислено изтъква чорбаджийското си надмощие и самочувствие, че в техния дом и ракията не е като у другите: И цариците могат да я пият. В такава ситуация майката сама подава на сина си първата виньова чаша, а Николчо сладко я изпива, без да я разрежда с вода. Удоволствието, с което синът извършва