През епохата на Възраждането голяма част от българите все още са свикнали много повече суетното слово, отколкото с писменото. Народните приказки, песни, предания, пословици и поговорки обобщават опита на миналите поколения, носят поука и изграждат у слушателите представите за добро и зло. Появата на първите произведения на българската възрожденска литература налага нов художествен стил, формиращ активно отношение на читателя към интерпретираните проблеми. Диалогът повествовател-читател става водещ в тематичната обвързаност на творческите тези с обществената действителност. Един от най-красноречивите примери в това отношение е диалогът повествовател - читател в известната творба на Любен Каравелов Маминото детенце.

Повествователят, като посредник между автора и читателя, води разказа от свое име и в ролята си на разказвач в Маминото детенце сам се превръща в действащо лице. Той пряко въздейства на читателя и осъществява своя диалог с него чрез сюжета, композицията, стила и езика на творбата. Обръщенията и реторичните въпроси, портретните описания, пейзажите, речта на героите, лиричните и публицистични отклонения са именно средства за общуване между автор и читател. Диалогът между тях е условен. Позициите им, първоначално различни, в хода на сюжетното действие се изравняват. Формират се критерии за възприятие и оценка на криворазбраната родителска обич, за погрешното възпитание, за бездуховността и липсата на отговорност, присъщи на Неновата фамилия. Автор и читател еднакво отричат безполезността на подобен род хора и тяхната вреда за обществото. Този негласен, но ефикасен диалог с читателя разкрива контраста между изобразената в повестта Маминото детенце художествена действителност и възрожденските процеси в българското общество в средата на XIX в.

Още в началото на повестта Каравелов въвежда читателя в обстановката, в която ще се развива действието, съзнателно поемайки ролята на негов водач и тълкувател на събитията, които предстоят: Въобразете си, че вие сте пътник и че влазяте пръв път в тоя трендафилен град. Гледайте добре!. Провокирано е читателското съзнание. Оттук нататък, чак до последната страница на Маминото детенце, хоризонтът на очакванията в диалога повествовател-читател ще бъде напълно удовлетворен, защото Каравелов насочва, обяснява и приобщава читателската аудитория към своите собствени позиции. В първа глава от повестта той умело използва контраста между радостния труд на розоберачките и мързеливо дремещия в своята градина чорбаджи Нено. При това читателят не остава неподготвен за предстоящите събития, с които ще бъде запознат, защото още преди описанието на външния вид на чорбаджията, е провокиран от авторовото полуиронично, полуфилософско разсъждение: Трендафилът живее малко, но неговият майски живот има повече сладки минути, нежели многолетното съществуване на върбата. Ако е живот, да бъде живот, ако е дрямка - да бъде дрямка, -средата никога не може да се нарече блаженство. Последвалото външно портретно описание на чорбаджи Нено е конкретно доказателство на тезата за живота-дрямка. Обезобразеното от тлъстини тяло на героя, остроумно сравнено с две лебеници..., от които произходило едно неразделно мазно тяло, говори за начина му на живот, който по-скоро може да бъде наречен съществуване, а не пълноценна човешка реализация. По думите на писателя Константин Величков, наместо портрет се представя една карикатура", а от такъв герой не може вече да се очакват положителни или дори