Повестта Маминото детенце е сред зрелите творби на Каравелов. В нея той, използвайки умело подбраните народни мъдрости, оригиналните олицетворения, анекдота и сатирата, изобличава лишеното от пълноценност битие на едно чорбаджийско семейство. Събитията, станали в Казанлък, въпреки характера си на провинциални случки, създават своеобразна картина на цялото предосвобожденско общество. Съпоставяйки историческия поглед към епохата на национално пробуждане с гротескния свят на Каравеловите герои, ни е трудно да открием мост, който да ги свърже. Авторът проникновено е доловил сред миговете а духовен подем и онзи тип отношения към живота, който отличава цяло едно съсловие. Гражданската съвест на твореца не може спокойно да възприеме паразитизма, несъпричастността на богаташите към проблемите на нацията. Затова в произведението си той безжалостно ги окарикатурява, поставя ги извън времето, в някакъв техен свят, в който всичко е уродливо, изопачено, няма истински стойности.

Първа глава започва с лично встъпление,вдъхновено от майската прелест на природата и трудолюбието на момичетата. Озарената от слънчевите лъчи райска картина е напоена с жизнената енергия на младостта и красотата. Този осмислен от труда делник е съпоставен и противопоставен на безгрижното, безцелно и безметежно протичане на деня под кичестата круша. Нено чорбаджи се е отдал на бездействие във време, когато всичко се е пробудило за живот. Сравнението с две лебеници подсилва представата за неговата неподвижност и заобленост. Тялото му сякаш няма определена форма, то е неразделно и мазно, лишено от детайли, които да го характеризират. За принадлежността на героя към богатите в градчето подсказва облеклото му - ленени гащи и копринена риза. Портретът е изграден гротескно, всяко слово на авторовата характеристика е наситено с ирония. Окарикатурен, пред читателите се представя образът на човек, неумерен в чревоугодничеството си, отдал се на леност, което е и предпоставка за деформираната му външност. Дори естествен процес като дишането затруднява чорбаджията, при него той напомня за дейността на вулкан.

Изградил образа на Нено като физическо присъствие, авторът се насочва към духовните измерения на личността на богаташа. Отвращението от мудното, неподвижно туловище, търкулнало се като диня под крушата, се допълва от усещането за бавен ум и липсата на порив за каквато и да било изява. В синхрон с отпуснатото тяло очите не гледат, а шават насам-натам и са като черни дупки върху запотеното лице. Сравнението с дупки не е случайно, то се свързва с представата за празнота и мрак. Такива очи може да има само индивид, чиито интереси към самоусъвършенстване отдавна са закърнели. Речевата характеристика подсилва впечатлението задушевната пустота на героя. Думите клокат като. лава и това сходство ни насочва към нечленоразделността на една реч, която с усилие се формира в глава, прилична на лебеница. Пестеливото обръщение към слугата, както и следващите неуспешни опити на Нено да даде точни нареждания на Иван, са белег за неспособността му да се съсредоточи за по