Чрез съдбата на едно чорбаджийско семейство възрожденският писател Любен Каравелов пресъздава в повестта Маминото детенце образите на хора без цели и идеали, изгражда представи за обществото и нравите в последните години преди Освобождението на България.

Човешките пороци и недостатъци имат трагични последици. Те не само вредят на околните, но и водят до морална разруха на личността. Това внушение е разкрито още в първа глава на повестта, където Каравелов представя своите герои - Нено и Неновица. При първата им характеристика те вече се възприемат от читателя като мързеливи, безлични, дебели и отблъскващи същества, които не ценят духовното, а само материалното - твърде пагубна перспектива за дома и семейството им.

В началото на повестта Каравелов въвежда читателите в един кът на България, оприличен от автора на райска градина На фона на божествена хармония се открояват казанлъшките момичета. Чрез глаголите в градация: Леят, подскачат, смеят се, радват се, се очертава авторовата идея, че само трудовите хора се чувстват истински щастливи. Каравелов внушава, че единствено съдържателният и посветен на другите хора живот има смисъл.

Твърдението, че всеки човек е творец на собствения си живот, е красноречиво доказано чрез философския смисъл на метафоричното описание: Трендафилът живее малко, но неговият майски живот има повече сладки минути, нежели многолетното съществувание на върбата. Ако е живот, да бъде живот, а ако е дрямка - да бъде дрямка, - средата никога не може да се нарече блаженство. Това е проблемна теза във възрожденската ни литература, художествено интерпретирана и от други писатели.

Пораждащата възвишени чувства райска градина е израз на Каравеловия патриотичен възторг и обичта му към България. Реално място за повествователно действие е дворът с кичестата круша на чорбаджи Нено. Външното описание на героя е ярко и запомнящо се. Той е отделен от общата картина на трудовия майски ден, не се радва на слънцето, а пъшка под сянката, не се труди, а почива. Читателите бързо разбират, че героят е по-различен.

Още с портретното описание на Нено е подчертан контрастът между видния казанлъшки чорбаджия и неговите съграждани. Външният му вид е не само смехотворен, но и отблъскващ. Хуморът и иронията в портретното описание създават образа-гротеска на героя. Той придобива деформиран вид. Каравелов е саркастичен в художествената си критика към чорбаджи Нено. Оприличава го на две дини. Заетата от растителния свят метафора загатва, че богаташът изсмуква силите на хората и затова е толкова безформен и дебел. Запомнящите се епитети едносъщност и неразделност и неразделно мазно тяло намекват, че Нено доброволно се е лишил от човешкия си образ, защото е избрал за свои ценности в живота мързела, лентяйството и удоволствията.

Описанието на облеклото на героя показва социалното му положение. Копринената риза, ленените гащи, бялото елеченце и фесът доказват, че Нено е господар, богаташ. Но умалителното съществително елеченце в съчетание с белия цвят, символизиращ чистота, невинност и възвишеност, е в силен контраст с безформеното и дебело тяло.

Описанието на тялото е карикатурно, докато описанието на лицето е силно гротескно и саркастично. Сравнението на устата с дупка, на говора с вулкан и заимстваните от животинския свят метафори - три червени подлоги и две дълги бело-черни урязалки козина, разкриващи носа, ушите и мустаците, намекват за пълното обезобразяване на Нено. Последният щрих от описанието на лицето му представлява едно жестоко обвинение.